Е, най-после частта с „криеницата“ се изясняваше. Сабрина обаче не можеше да си представи как според нея Дънкан можеше да се поправи. Единствената възможност според нея бе той да предложи някакво обяснение за отказа си, която да я постави в по-добра светлина.
— Какво му каза, че го накара да те отблъсне?
— Вече ти обясних, една съвсем безобидна забележка, която незнайно защо го обиди толкова много. Признавам, че беше малко необмислено от моя страна, но мисълта ми се замъгли, когато се появи във варварския си костюм. Той потвърди и най-лошите ми опасения по негов адрес. Ако се бе облякъл нормално, нямаше да се шокирам и първата ни среща щеше да премине по съвсем различен начин.
Сабрина трябваше да се съгласи с тази възможност. Та нали и тя самата бе сигурна, че щом се видят и се опознаят хубавичко, двамата ще се почувстват веднага щастливи, че са сгодени? Но вече познаваше Офелия достатъчно добре, за да знае, че тя преувеличава невинността си. Защо постъпваше така?
— Значи ще останеш при нас, докато клюките поутихнат?
— Божичко, не, това може да продължи цяла вечност. Все пак аз съм чудесна мишена за клюки. Не, ние сами ще поправим стореното.
Сабрина премигна.
— Ние ли?
— Да — кимна Офелия. — Това е най-малкото, което можеш да сториш, след като те приех, като приятелка и ти помогнах да се появиш в лондонските кръгове. Сега ти трябва да ми помогнеш.
— Ами, разбира се… стига да мога.
— Можеш — увери я Офелия. — И дори от теб не се иска кой знае какво. Просто ми уреди среща, това е всичко.
— Среща с кого?
— С бившия ми годеник, разбира се. Ще го накараме да ме поиска отново за съпруга. И тогава всичко ще изглежда като глупава свада на влюбени. Това ще бъде напълно приемливо и ще сложи край на клюките.
ГЛАВА 16
— Просто застани пред вратата.
Сабрина беше толкова ужасена от най-новия план на Офелия и особено от това, че този път тя смяташе да включи и нея самата в него, че за момент изгуби ума и дума. А предложението за осъществяване на замисъла й се стори изключително непристойно.
— Аз също като теб не съм поканена, Офелия — напомни й тя.
— Но ти си съседка. Съседите нямат нужда от покана, за да гостуват.
— Но не и по време на празненство.
Гостенката махна пренебрежително с ръка.
— Дреболия. Освен това всъщност дори не е желателно да влизаш вътре, където някой от гостите може да те чуе. Не, не, по-добре го измъкни навън, за да поговорите насаме.
От една страна точно това бе желанието на Сабрина — да поговори насаме с Дънкан Мактавиш. Но от друга страна знаеше, че е твърде невъзпитано и проява на много лош вкус да отидеш на гости на съседа си, когато организира празненство, на което не си поканена. Повече от невъзпитано. Така просто не се правеше.
На всичкото отгоре и темата, която се очакваше да засегне, бе твърде деликатна. Та тя нямаше представа как се уреждат срещи, а Офелия точно това искаше от нея..
И най-сетне, Сабрина харесваше Дънкан. Нима наистина искаше да съдейства той да се ожени за жена като Офелия, която непрестанно кроеше разни планове и поставяше начало на всевъзможни клюки и слухове за другите, независимо дали верни или не? Сабрина наистина го харесваше, но си даваше прекрасно сметка, че няма никакъв шанс да го има, затова искаше да го види женен за някоя красавица като Офелия, но с малко повече морална твърдост и чест от лондончанката.
Ето защо тя нямаше истинско желание да й помогне в осъществяването на плана, но не можеше и да й откаже направо, след като Офелия се бе държала така приятелски с нея в Лондон. Дължеше й помощта си. Но преди да приеме последната й идея, трябваше да си изясни нещо.
— Сега вече искаш ли да се омъжиш за него или това е само средство да сложиш край на клюката по твой адрес?
Въпросът й очевидно изненада Офелия. Фактът, че се замисли, преди да й отговори, също й се стори обезпокояващ.
Но най-сетне отвърна:
— Разбира се, че искам. Ако бях забелязала него, когато го видях, а не глупавата шотландска поличка, всичко това сега нямаше да бъде необходимо. Той е наистина много красив мъж, но го осъзнах едва когато вече беше прекалено късно.
— Вероятността да е красив винаги е съществувала — отбеляза Сабрина.
— Не съвсем — възпротиви се приятелката й и тръсна, за да подчертае думите си. — Майка ми познава лорд Невил отпреди години, по времето, когато живеела тук, и сподели, че той самият имал съвсем невзрачен вид, следователно нямаше кой знае каква надежда за външността на неговия внук. Каква ирония, че именно шотландската кръв на Дънкан, срещу която имах възражения, или по-скоро имах възражения срещу факта, че е от северните райони, които, както е известно, са все още доста варварски, та той дължи красивата си външност; именно на тази линия от своя произход.