Сабрина беше принудена да приеме доводите й. Не за варварския характер на жителите на високопланинска Шотландия, защото кой ги знаеше какви са в действителност, след като англичаните ходеха там толкова рядко? Не, тя прие доводите й само защото знаеше, че хората се влюбват в резултат на взаимно привличане и ако Офелия сега бе привлечена от Дънкан, може би щеше да му стане добра съпруга. Лондончанката бе лъгала и измисляла разни планове, тъй като се бе чувствала отчаяна и хваната в капан, но сега бе открила, че бе пропиляла на вятъра всичките си усилия и в крайна сметка нейният годеник, или бивш годеник за момента, й харесва.
И така, същия следобед Сабрина се озова на водещия към Съмърс Глейд път, макар да предпочиташе да се намира на всяко друго място, само не и там. Наистина никак не й се искаше да прави това, не само защото харесваше Дънкан и не харесваше чак толкова Офелия, а защото уреждането на срещи по принцип не бе сред нейните умения. По принцип ли? „Изобщо“ бе по-точната дума. Това означаваше да се намесваш в живота на другите, да правиш опити да ги събираш, а в крайна сметка бракът им можеше да се окаже нетърпим и вината да бъде донякъде и нейна.
Затова се опитваше да гледа на действията си като на услуга… Не, по-скоро като на изплащане на дълг. И колкото по-скоро си свършеше работата, толкова по-скоро щеше да се освободи от усещането за буца в стомаха.
Изтощен, ето как се чувстваше Дънкан, когато гостите на Невил започнаха да пристигат в Съмърс Глейд. И преди това положението не беше розово, тъй като трябваше да слуша безкрайните спорове по подготовката на празненството. Беше готов да се закълне, че ако дядовците му бяха по-млади, щяха да се счепкат — толкова неразрешими бяха различията помежду им.
Щом пристигнаха първите гости, Арчи започна да го развежда от салон в салон и да му обръща вниманието на физическите достойнства на всяка от „девойките“, които срещаха. След това дойде ред на Невил, който пък искаше да го запознае със семейната история на всяка годеница и да го ориентира кои от тях са най-желани в социално отношение. Най-накрая се наложи да сложи край на това изтезание. Присъстващите дами бяха прекалено много, за да може да смели цялата информация, която му се поднасяше. Сега двамата старци му изпращаха бележчици, а икономът, които му ги носеше, вече изглеждаше не по-малко изтощен от него самия.
Младежът се питаше какво се бе случило със старото изпитано правило, според което хората първо се влюбват и след това се женят, и която бе послужила толкова добре на мнозина. Такова сватосване, само защото едно момиче било най-красиво, а друго с най-много титли, просто никак не му се нравеше.
Вече беше видял най-голямата красавица и се бе убедил, че най-красивото не означава непременно „най-доброто“. Разбира се, Арчи настояваше, че не може всички те да са глупачки като Офелия Рийд и продължаваше да подкрепя каузата на красотата. Невил пък смяташе, че красотата често се съпровожда от прекалено голямо тщеславие и горделивост, затова залагаше най-вече на общественото положение. Дънкан започваше да мисли, че двамата му дядовци поддържат толкова противоположни мнения единствено за да не се съгласят един с друг.
Не можеше да не признае обаче, че му бе предложен наистина много богат избор. Тъй като се бе съгласил да се ожени — явно в миг на безумство, — ако не успееше да намери поне едно момиче сред присъстващите от петдесет, което да му хареса, щяха да решат, че се прави на прекалено придирчив. През целия първи ден, през който пристигаха гости, и на сутринта на следващия, младият мъж търсеше непрестанно две виолетови очи, но така и никъде не ги видя.
Не може да се каже, че мислеше за тази девойка ката за евентуална кандидат-съпруга. Просто компанията й му бе доставила удоволствие и щеше да му бъде много приятно да получи още една доза от нейния хумор, който бе успял да подобри значително настроението му в деня на запознанството им. А сега определено имаше нужда от подобряване на настроението.
Започна да се пита защо тя все още не се бе появила след като очевидно беше съседка, щом се разхождаше в района на имението. А кой да поканиш на своето празненство, ако не съседите? Реши да постави въпроса на дядо си.
Това бе първият път, в който търсеше стареца от пристигането си в Съмърс Глейд. Бяха разговаряли, разбира се, по време на хранене и мимоходом, но това бяха надути разговори между непознати, каквито в действителност бяха. Дънкан все още не се чувстваше удобно в присъствието на Невил, горчивината му нарастваше всеки път, когато го видеше, затова го избягваше.