Откри го след обяда, в личната му гостна. Старецът като че ли се криеше на горния етаж през по-голямата част от деня. Появяваше се по време на хранене и за няколко часа вечер, но през останалото време оставяше гостите си да се справят както могат.
Според Дънкан той бе прекарал вече прекалено много време в самота и празненство от мащаба на това, което се организираше, го плашеше или по-скоро не му се нравеше. Невил не беше от хората, които могат да бъдат уплашени — поне такова впечатление бе създал у своя внук. Но беше от хората, които искат просто да бъдат оставени на мира. Оттук вероятно идваше и определението „отшелник“, което Дънкан чуваше многократно заедно с името Невил.
Тъй като нямаше намерение да нарушава за дълго покоя на стареца, той мина направо към повода за своето посещение и попита за съседката с виолетови очи.
След като премигна няколко пъти, което показваше, че внукът му може би го беше събудил от следобедна дрямка, маркизът заяви уверено:
— В съседство не живеят никакви млади жени с аристократичен произход, поне не такива, които са подходящи да се омъжат за теб, иначе щях да ги поканя, тъй като поне те нямаше да трябва да преспиват тук по време на празненството, защото можеха да идват и да си отиват. При така създалата се ситуация стаите започват да не достигат.
Дънкан не можеше да приеме, че неговата позната няма благороден произход — маниерът на общуване го показваше, освен това не прояви нервност от общуването с един лорд, както ставаше неизменно с простолюдието, затова настоя:
— Тя е аристократка.
— В такъв случай е била гостенка. Нищо чудно да е била от онези глупаци, които пристигнаха тук по покапа на момичето на семейство Рийд и бяха отпратени заедно с нея. Виолетови очи ли каза? — Невил поклати. — Не познавам нито един човек с такива необикновени очи, но щом тя ти е направила толкова силно впечатление, ще проуча и ще разбера коя е.
Внукът му поклати.
— Просто ми беше приятно в нейната компания, когато я срещнах. Накара ме да се разсмея, а точно тогава имах наистина голяма нужда от такова нещо.
Макар да не бе изречена нарочно, забележката смути и двамата. Недоволен от постъпката си — ако си развързваше езика и нараняваше някого, трябваше да го прави поне заслужено, — младежът въздъхна и излезе.
Беше разочарован, че въпросната девойка няма да дойде, както се бе надявал, затова не бързаше да влезе в един от многото салони, където се бяха насъбрали гостите. В този момент на външната врата се почука и той се възползва от тази възможност да забави още малко появата си сред поканените, като отиде да отвори. Икономът го нямаше на поста му край входа — очевидно бе отишъл да го търси, за да му предаде поредната бележка. Тази мисъл почти го развесели.
Но съжали за постъпката си, когато младият мъж отвън го изгледа най-невъзпитано и възкликна:
— Мили Боже, ти трябва да си варваринът. Ами да, с тези коси няма кой друг да е. Не очаквах да се срещна толкова скоро с теб. Значи са те сложили да отваряш вратите, така ли?
Дънкан, който опитваше без особен успех да разгадае английския говор на госта, все пак различи думата, която бе чул вече доста пъти, откакто бе пристигнал в Англия. И настроението, в което се намираше, не му помогна особено, така че избухна:
— Наричайте ме варварин?
— Аз? Не бих и помислил такова нещо. Варварски красив може би, но не, не, просто начин на изразяване, за да се подчертае смисълът, нали разбираш? Ти си главната тема на разговор вече от няколко седмици. При това клюките са изключително сочни. Научих от сигурен източник — но възможно ли е да съществува такова понятие, когато става дума за слухове — че твоята скъпа годеница, а, ъъъ… твоята скъпа бивша годеница е тази, която е започнала всичко.
Дънкан не чуваше за първи път, че е обект на клюки. Нали и девойката на хълма беше споменала слуховете за варварския му произход? Но в нейните уста това не му се бе сторило обидно. Затова пък едвам се сдържаше да не се нахвърли върху новия си гост.
Той бе почти толкова висок, колкото и Дънкан, с атлетичен вид, но раменете му не бяха толкова широки. Беше наметнат небрежно с пътната си пелерина и бе безупречно облечен под нея. Беше рус — младият шотландец започваше да мисли, че повечето англичани са руси — синеок, на около двайсет и пет години и се държеше като човек, който съзнава чудесно собствената си значимост.