Но дори да бе с кралски произход, поведението му пак нямаше да допадне на Дънкан, затова попита със спокоен тон, въпреки че тези, които го познаваха, щяха да го определят по-скоро като зловещ.
— И какво точно се говори за мен?
— Само глупости, които всеки с капка ум би отсял. Но нали знаеш колко смешни могат да бъдат някои жени. Да вземем сестра ми например.
И той кимна през рамо към едно момиче със същите руси коси като неговите. Тя точно даваше нареждания на четирима слуги как да разтоварят шестте огромни сандъка с личните й вещи, поставени върху спрялата наблизо карета, при това изглежда вътре имаше още. Но момичето определено беше много хубаво.
— Трябваше да я домъкнем насила тук — додаде в този момент новодошлият. — Глупачката беше убедена, че ти ще се появиш на вечерята с боздуган в ръка, облечен в мечешки кожи. Манди приема клюките за чиста истина, когато би трябвало да им се наслаждава като на пикантни измислици, предназначени да разсейват скуката на богатите.
— И защо тогава трябваше да идва, щом не иска?
— И да пропуснем невероятната възможност да се запознаем с онзи отшелник Невил Такъри? Никога не бих го допуснал. За него се правят всевъзможни догадки от години и повечето от хората, които познавам, никога не са го виждали. Освен това сестричката ми е на пазара, ако се сещаш какво имам предвид, затова мама и татко настояваха да не пропуска възможността да се покаже на едно провинциално тържество от такъв мащаб като организираното тук. Не че имат особени надежди точно относно теб, скъпо момче, просто искат тя да се движи непрестанно сред обществото, докато трае сезонът.
Сега вече Дънкан започваше да разбира по-добре своя гост. Обръщението „скъпо момче“ му се стори особено снизходително и го накара да отбележи:
— Ако не си забелязал, да ти кажа, че не съм точно момче, и определено не съм ти „скъп“, след като не сме се виждали никога досега. И за по-малко съм повалял на земята.
— Така ли? — Тази информация очевидно не го впечатли изобщо. Изведнъж той се изкиска. Кискането премина в гръмогласен смях. Най-после, когато смехът му стихна, англичанинът бе в състояние да продължи. — Един съвет, приятелю. Научи се да правиш разлика между умишлено изречена обида и онова, което не е нищо повече от маниерничене. Така със сигурност ще си спестиш доста неприятни емоции и вероятно няма да пострадат някои невинни носове.
На Дънкан никога не му се бе нравило да изглежда като глупак.
— Твоят нос все още не е в безопасност, човече. Кой си всъщност ти?
Англичанинът се усмихна широко, очевидно не беше взел насериозно заплахата на своя домакин.
— Имам няколко титли, но наистина не ми е приятно да ги изричам. Наричай ме просто Рейф, приятелю.
Последната му забележка беше капката, която преля чашата, и вратата се затръшна пред лицето на един от най-търсените млади лордове в кралството, наследник на херцогство, безмерно богат, най-ухажвания ерген на сезона, мечтата на всяка домакиня на празненство.
Дънкан едва ли щеше да се впечатли, ако знаеше всичко това. Той се надяваше първата им среща да бъде и последна. Двамата обаче щяха да станат големи приятели. Просто все още не го знаеха.
ГЛАВА 17
Ричард Джейкъбс възкликна изненадано:
— О, госпожице Сабрина! Никога досега не сте стигали толкова далеч при разходките си. Да не би нещо да не е наред?
Сабрина се усмихна на иконома на лорд Невил, за да го успокои. Познаваше добре и него, и семейството му, познаваше почти всички в района, включително и прислугата, и нея всички я познаваха. Разходките й я отвеждаха къде ли не и тъй като беше приятелски настроена, обикновено завързваше разговор с всеки, когото срещнете. Освен това беше израснала тук и беше невъзможно да не познава всички в една толкова малка общност… всички, освен лорд Невил.
Смущението й обаче започваше да се проявява, тъй като Джейкъбс нямаше как да не знае, че идва, без да е поканена. Той винаги бе изразявал гордостта си, че знае всичко, свързано с лорд Невил, а след като постът му изискваше да посреща гостите, със сигурност беше уведомен кого да очаква.
Затова девойката не мина веднага към въпроса, който я интересуваше, а попита:
— Как се чувства съпругата ви? По-добре, надявам се?
— О, много по-добре, госпожице. И моля ви, благодарете отново на леля си Алис за рецептата за онзи билков чай, която ни даде. Точно той успокои кашлицата й.
Сабрина бе готова да продължи да бъбри в същия дух, но усещаше, че страните й пламват все по-силно, затова събра кураж, преди да бяха станали съвсем яркочервени.