Сабрина от своя страна не притежаваше нито едно от тези предимства. Тя беше по-скоро ниска, само метър петдесет и пет, което нямаше да бъде лошо, ако гърдите й не бяха толкова пищни и ханшът — толкова широк, а тънката талия ги подчертаваше още повече.
Но дори това нямаше да изглежда съвсем зле, ако поне цветът на косата и очите й бе по-особен. Косата й имаше най-обикновен кестеняв цвят, дори не лъскав или наситен, а най-обикновен, а очите, които всъщност бяха най-хубавото в нея, или поне тя си мислеше така, имаха цвят на пролетни люляци, с тъмновиолетов ръб на ирисите, и бяха наистина изумителни за този, който ги вижда за първи път.
Тя познаваше добре това им качество, тъй като винаги когато се запознаваше с някого, независимо дали мъж или жена, той се вторачваше в тях, сякаш не можеше да повярва, че действително съществува такъв цвят. И на всичкото отгоре, чертите й бяха най-обикновени, не, не беше грозна, в никакъв случай, но и никой не би я нарекъл красива. По-скоро безцветна.
Всъщност Сабрина никога не се бе чувствала нещастна заради външността си… докато не срещна Офелия и не си даде сметка какво е да си красавица. Както между нощта и деня, така и между двете не можеше да става и дума за сравнение. Вероятно това именно беше причината Сабрина да се успокои малко след като се появи на първия си бал и да се освободи напълно от предишната си нервност. Беше реалистка и знаеше, че не може да се състезава с Офелия за вниманието на младите господа, затова се отказа да прави каквито и да било опити. А веднъж след като се успокои, бе в състояние да бъде самата себе си, а не скованата, стеснителна мишчица, каквато се бе чувствала.
Сабрина обичаше да се смее и се постара да разсмее и някои други от присъстващите. Беше пряма, но притежаваше също така и чувство за хумор. Имаше дарбата да разсейва дори най-мрачното настроение. Покрай своите вечно мърморещи и препиращи се лели бе усъвършенствала тази дарба години наред, така че за нея вече не беше проблем да сложи край на свадите им, ако реши да се намеси.
Джентълмените, които я поканиха на танц тази вечер, го направиха единствено за да могат да я разпитат за Офелия и нейния годеник. Но тъй като все още не познаваше добре новата си приятелка, а годеника й дори не бе виждала, тя нямаше как да отговори на въпросите им. Затова пък ги накара да се посмеят. Неколцина даже я поканиха отново именно поради причината, че беше забавна. А по едно време дори се случи така, че трима младежи пожелаха да я поканят в един и същ момент.
За нещастие обаче Офелия го забеляза…
ГЛАВА 3
Офелия стоеше в балната зала с три от най-близките си приятелки. Всъщност две приятелки и една позната, която тайно я презираше. Всяка една от тях бе красива по свой начин, макар и съвсем не толкова, колкото Офелия. Нито пък имаха по-високо положение в обществото от нея. Тя беше единствената знатна госпожица сред тях, тъй като баща й беше граф, а техните бащи нямаха толкова престижни титли. Но Офелия не можеше да понася някоя от дамите в нейния кръг да я надминава по ранг или блясък.
И изобщо не си даваше сметка, че Мейвис Нюболт не я харесва. Никога не бе приписвала хапливите й забележки на това. Та нима бе възможно някой да не я харесва при цялата й популярност?
А знаеше колко е популярна. Никога не бе се съмнявала, че ще бъде кралицата на сезона и че ще може да избира измежду най-търсените ергени в града. Всички я обожаваха. Но какво от това, след като родителите й бяха позволили на маркиз Бърмингдейл да ги омая с проклетата си титла?
Мразеше стария Невил Такъри, задето бе избрал именно нея за внука си, само защото някога майка й бе живяла в близост до неговото имение и той смяташе, че ги познава лично. Защо вместо на нея не бе се спрял на старомодната Сабрина, която все още живееше в съседство? Разбира се, знаеше много добре защо Сабрина не бе избрана за съпруга на наследника на рода Бърмингдейл.
Знаеше от майка си историята на семейство Ламбърт. Всички в Йоркшир я бяха чували, макар скандалът да бе толкова стар, че вероятно бе забравен от мнозина.
Родителите й бяха истински глупаци. Офелия можеше да се уреди с херцог. Красота като нейната не се срещаше под път и над път. Но те се бяха задоволили с обикновен маркиз. Тя обаче нямаше да се задоволи с това. Щеше да се измъкне от налагания й брак с наследника на Бърмингдейл. Мили Боже, та той не беше дори англичанин! Е, не чист. Нищо чудно, че маркизът се бе заел лично с избирането на неговата съпруга в епоха, когато браковете вече не се уреждаха от роднините както преди. Внукът му бе отгледан от варвари!