— Непременно ще й предам. И при нас всичко е наред. Просто ме помолиха да предам лично едно съобщение на лорд Дънкан, докато се разхождам днес.
Икономът завъртя очи към тавана, нещо, което я озадачи, докато не чу отговора му:
— От снощи и на мен ми възлагат многократно същата задача. На младия лорд започва да му писва от мен и не мога да го виня. — След което се приведе и продължи шепнешком: — Всичко е заради двамата му дядовци. Те изглежда го дърпат в две различни посоки и не му дават и миг покой.
— Шотландският му дядо също ли е тук?
— За Бога, да, и при това е много… гръмогласен джентълмен. Но когато двамата се озоват в една стая, лорд Невил и лорд Арчибалд имам предвид, е, двамата не си допадат особено, ако се сещате какво искам да кажа.
Е, това наистина бе много жалко. Би трябвало да се разбират чудесно, водени от интереса на своя внук. Девойката кимна и макар да й се искаше, много да продължи обсъждането на този въпрос, върна разговора към предишната тема.
— Ако лорд Дънкан е зает, не го безпокойте. Винаги мога да се отбия някой друг път, тъй като не мисля, че съобщението, което нося, е спешно. Но ако има малко свободно време, бих искала да изпълня задължението си.
— Разбира се, госпожице Сабрина. Ще се опитам да го намеря веднага. И моля ви, влезте…
— Не! — закашля се тя, за да прикрие неволно проличалия й в гласа й ужас. — Искам да кажа, знам, че къщата ви е пълна с гости, а и времето днес е чудесно, така че предпочитам да изчакам отвън.
Времето беше всичко друго, но не и чудесно. Затова пък всички, които я познаваха, знаеха колко обича да бъде навън и никога не пропуска ежедневната си разходка, независимо от капризите на природата. Дъжд, сняг или най-горещият ден през лятото не бяха в състояние да я спрат, така че онова, което на него можеше да му се стори студено или мрачно време, за нея вероятно щеше да бъде освежаващо или дори прекрасно.
Икономът кимна и за да не бъде нелюбезен, дори остави вратата отворена, преди да изчезне във вътрешността на къщата. Тъй като се страхуваше да не би някой да я забележи, минавайки през вестибюла, отстъпи по-далеч от вратата. Надяваше се Дънкан да е зает и в същото време и се искаше да приключи веднъж завинаги с тази неприятна задача. Противоречивите чувства явно не се отразяваха добре на стомаха й, който се разбунтува и й причини упорито гадене.
Минаха пет минути, после още пет. Сабрина вече бе сигурна, че ще повърне в близките храсти, ако трябва да изтърпи още една подобна минута. Затова реши, че е най-добре да си тръгне. И тогава чу стъпки зад гърба си.
Обърна се в мига, в който Дънкан каза:
— Икономът ми предаде, че вие… — Той спря. На лицето му се изписа изненада. — Вие! Значи все пак живеете някъде наблизо, нали?
— Ами, да, нашата къща се намира от другата страна на пътя към Оксбоу, на около двайсет минути път пеша оттук.
— „Нашата“ ли? Да не би да сте омъжена?
Девойката премигна, а след това се усмихна.
— Не съм забелязала. Живея с двете си лели, които са стари моми.
Младежът се намръщи.
— В такъв случай може би сте нова в района, след като дядо ми не знаеше за вас, за да ви покани на празненството?
Разговорът започваше да става деликатен и тя предпочиташе да не навлиза в подробности, относно причината лорд Невил да не я включи в списъка на поканените. Шотландецът я разпитваше прекалено много за нея самата, макар да трябваше да се интересува от съобщението, което тя му носеше.
— Никога не съм се срещала с лорд Невил, така че той наистина не ме познава.
— Е, добре тогава. — Дънкан й се усмихна. — Тъй като аз ви познавам, искам да ви отправя една малко закъсняла покана…
Сабрина вдигна ръка, за да го накара да спре. Нима наистина вярваше, че може да избегне тази тема?
— Страхувам се, че може да съм ви заблудила. Дядо ви никога не се е срещал с мен, но това не означава, че не е чувал за мен. Бих могла да заявя смело, че според него аз не съм подходящ гост за целта на това празненство.
В края на тирадата страните й бяха яркочервени, но събеседникът й кимна разбиращо, а после я изненада, като заяви:
— В такъв случай ще дойдете по моя покана и не ме интересува какво ще каже старецът.
— Не, наистина не мога да го направя. А сега трябва да предам едно съобщение и да тръгвам.
Той присви за момент устни, сякаш се готвеше да спори, но в крайна сметка въздъхна.
— Добре, какво е това съобщение?
Моментът да предаде каквото трябва беше настъпил, но думите отказаха да излязат от устата й. Страните й, лишени от възможността да се охладят, вече я изгаряха. Сабрина отмести поглед встрани, обзета от отчаяние, като си даваше много добре сметка, че той я чака…