Забелязала конюшнята встрани от къщата, тя попита:
— Струва ми се странно да виждам толкова екипажи и съвсем малко коне в двора на конюшнята. Но дори филирите са по-малко от това, което човек очаква да види при едно подобно грандиозно събиране на гости. Да не би някои от тях да са изведени на паша?
— Изведени…
Картината, която извикаха в съзнанието му думите й — на петдесетина пасящи насред поляната филири — не му даде възможност да довърши мисълта си, и той избухна в смях.
Девойката не виждаше нищо забавно в това, което бе казала, затова се възползва от този момент и изрече припряно:
— Лейди Офелия би искала да й дадете възможност да поговори насаме с вас. Тя предлага да се срещнете в гостилницата на странноприемницата в Оксбоу, за да може да ви се извини.
Думите й го завариха абсолютно неподготвен. Изгледа я така, сякаш си бе загубил ума. После се намръщи и отвърна:
— Или по-скоро за да ме обиди отново.
— Не, тя ме увери, че съжалява за това, което ви е казала, каквото и да е то. Ще се срещнете ли с нея?
— Не.
Странно, но като чу този категоричен отказ, Сабрина усети как смущението й се стопява. Нямаше обаче да е изпълнила честно дълга си, ако не направеше поне още един-два опита в полза на Офелия.
— Това „не“ „ще помисля за това“ ли означава, или „имам нужда от нещо по-убедително“?
— Това е категорично „не“, което иде да покаже, че нещата са окончателно приключени.
— О, а аз си мислех, че този тип отношения е отживелица и е излязъл отдавна от употреба.
— Какъв тип отношения? — В тона му започваше да се прокрадва раздразнение. — За какво говорите пък сега?
— За вашето категорично не. Мислех, че в наши дни всички оставят известен резерв за промяна на мнението си. Неопределеността спасява човек от неприятни изживявания, ако все пак по-късно реши да промени мнението си.
— Колко време се пести обаче, ако човек знае точно какво иска и го каже.
Сабрина се отказа от тази тактика и попита:
— Наистина ли ще бъде толкова трудно да чуете какво има да ви каже тя?
— Трудно — не. Но определено — загуба на време.
Девойката се изчерви силно, тъй като си даде сметка, че тя самата също му губеше времето.
— Съжалявам. Трябваше да се досетя, че точно сега е нужно да си бъдете непрестанно у дома, че моментът не е подходящ да ви притесняваме по този повод. Тръгвам си. Приятен ден, Дънкан Мактавиш. Наистина ми беше приятно да ви видя отново.
— Почакайте!
Тя беше направила петнайсетина забързани крачки, опитвайки се да скрие своето смущение. Обърна се, без да е сигурна, че това, което бе чула, не е всъщност плод на собственото й въображение. Но той действително приближаваше към нея и тя установи, че има физиономията на човек, вкусил кисело грозде.
— Ще се срещна с нея при едно условие — заяви младежът.
Събеседницата му се изненада толкова, че успя да каже само:
— Разбира се. Какво е то?
— Да си приготвите багажа и да дойдете тук преди сервирането на вечерята.
Очите й се разшириха.
— Каните ме на вечеря?
— Каня ви на проклетото празненство, за цялото му времетраене, колкото и дълго да е то.
Тогава Сабрина се усмихна. Не успя да се сдържи. Той й се стори толкова тъжен, че му се налага да направи този компромис, за да постигне желанието си.
— Аз, ъъъ, няма нужда да си приготвям багажа. Живея малко по-нататък по пътя.
— Значи ще дойдете?
— Лелите ми ще трябва да дойдат с мен. Не мога да присъствам на такива събития, без да ме придружават.
— Доведете когото искате… освен нея.
Девойката кимна.
— Но вие ще се срещнете с нея нали? — Той кимна отривисто и тя додаде: — Кога?
— След един час. Но ако тя не дойде навреме, няма да я чакам. А по-късно вие ще ми обясните защо ми предавате молбата й.
Дънкан се обърна рязко и се върна в къщата. Напълно смаяна от резултата на своето посещение, Сабрина забърза към къщи, за да предаде добрата новина на своята приятелка. Дългът й беше платен. Изпитваше огромно облекчение, че всичко бе приключило и няма да бъде задължена да върши отново нещо толкова отвратително.
Беше вече преполовила пътя към хълма, където бе срещнала Дънкан, когато икономът на лорд Невил я догони.
— Каретата на лорд Невил ще ви вземе тази вечер — заяви задъхано той.
— Това не е необходимо — отвърна Сабрина. — Знаете, че имаме филиър.
— Да, госпожице, но според мен младият лорд иска да бъде сигурен, че ще дойдете.
Девойката се изчерви. Това със сигурност бе някакво безпочвено заключение на Джейкъбс, но й се стори доста приятно.
ГЛАВА 18