Дънкан не можеше да повярва, че пак не беше попитал девойката как се казва, и дори осъзна това едва когато Невил го попита коя е тя. Той се смути. Беше потърсил дядо си за трети път, за да му съобщи, че е поканил в Съмърс Глейд една съседка, която няма благороден произход. Но това всъщност беше собственото му заключение в резултат на обясненията на девойката защо маркизът не я бе включил в списъка на своите гости, както и заради думите й, че живее с двете си лели в някаква къща наблизо.
Общественото й положение нямаше значение за него. Въпреки това продължаваше да я харесва, особено умението й да разпръсква с такава лекота гнева му. А и той не възнамеряваше да се жени за нея, така че нямаше причина дядо му да се противи. Но се самозаблуждаваше.
Знаеше много добре, че хората, които бяха поканени от Невил, все представители на висшата аристокрация, вероятно щяха да се обидят, задето представител на друга класа присъстваше на техния бал не като прислуга, а като равнопоставен на тях гост. Знаеше също така, че точно това щеше да накара маркиза да се възпротиви и се подготви за спор.
Но очевидно нямаше да се стигне до спор, след като даже не можеше да му обясни коя е девойката, която бе поканил. Затова реши да не споменава, че не е дама и да изчака маркизът да открие сам. Все пак му се представяше чудесна възможност да види как би реагирал старият англичанин на една такава ситуация. Дънкан щеше да разбере дали е аристократ от старата школа, която се отличаваше с невероятния си снобизъм, или е представител на по-просветените и си дава сметка, че истинската стойност на човека не се определя от титлата му.
Предпочиташе обаче спора, тъй като се надяваше той да облекчи донякъде напрежението, което чувстваше. Това напрежение се засили, когато наближи странноприемницата в Оксбоу. Отвлече вниманието си само за малко, докато се опитваше да си представи къде по пътя можеше да се намира къщата на девойката, при положение, че не бе видял нито една малка постройка на отиване, само голяма къща с имение и няколко ферми.
Може би беше имала предвид пътя към Оксбоу, но в другата посока, или покрайнините на малкото градче, покрай дългите алеи на което от двете страни на главната улица се виждаха множество малки къщи. Но това отвличане на мислите не трая особено дълго, като се има предвид, че самият път беше изключително кратък.
Все още не можеше да повярва, че се бе съгласил да разговаря с Офелия Рийд, след като се надяваше да не я види никога повече. Каква друга цел можеше да има срещата им, освен евентуално да облекчи гузната й съвест? Извиненията й нямаха никакво значение за него. Тя беше показала истинската си същност. Каквото и да кажеше, нямаше да може да изтрие изречените обиди. А сега вече знаеше, ако можеше да се вярва на онази странна особа Рейф, че именно тя бе пуснала абсурдните слухове, с които го представяше като варварин.
Нямаше я още. Наистина той беше пристигнал пет минути по-рано, но когато човек изгаряше от желание да поиска прошка, бе нормално да отиде на мястото на срещата по-рано, за да не изпусне онзи, на когото държи да се извини. Сега се налагаше да изчака, макар според него тя да не заслужаваше да й даде дори пет минути.
Отпрати с жест съдържателя и зачака пред голямата камина на гостилницата. Искаше му се да изпие едно уиски, но предпочиташе да бъде с напълно трезва, когато се срещне с тази млада особа.
Тя влезе през задната врата. Значи все пак бе дошла по-рано и просто искаше да се появи в целия си блясък? А блясък действително не липсваше. Русите й коси бяха покрити с обшита качулка, с бели кожи. Носеше пепеляво-синьо дълго кадифено палто с къса пелерина, обшита със същата снежнобяла кожа, и представляваше наистина ослепителна, гледка, особено когато го видя и му се усмихна, преди да се отправи към него. Направи го бавно, за да му даде достатъчно време да се омая от красотата й. Съчетанието между бялата кожа и осветлението й предаваха някаква нереална хубост.
Той не беше единственият в помещението, неспособен да отдели очи от нея. Неколцината други клиенти зяпаха Офелия с отворена уста. Дънкан не беше толкова захласнат като тях, но все пак за момент му беше трудно да не забрави, че въпреки цялата си красота тази девица е изключително зла. Невъзможно бе да го предположиш, като я гледаш, но затова пък беше достатъчно да си отвори устата, за да разбереш що за стока е.
Тя бе все така усмихната, когато стигна до него. За съвсем кратко усмивката й потрепна и застина, когато Офелия забеляза, че той е с шотландската си поличка. Беше я облякъл умишлено. Ако имаше капчица разум, тя щеше да разбере, че по този начин той се опитва да й каже без думи колко безсмислена е тази среща.