— Виждам, че си получил посланието ми — рече тя.
— Да. И защо трябваше да ми го предаде онази девойка?
Не смяташе да я пита това, а да повдигне въпроса по-късно, пред девойката с виолетови очи, затова изпита облекчение, че не получи отговор. По-добре да не я разсейва. Да я остави да си каже каквото е решила, за да може да си тръгне по-скоро. Не трябваше да забравя тона.
Офелия сви рамене.
— Защо не? Повечето хора се чувстват привилегировани, когато могат да ми помогнат.
Дънкан замълча, но и му беше трудно да измисли нещо, защото правеше невероятни усилия да не се разсмее. Това твърдение само по себе си говореше толкова много за нея, а най-ироничното бе, че тя даже не си даваше сметка какво впечатление създава с него.
Мълчанието му обаче я обърка, макар че той искаше да я накара по-скоро да изрече това, което имаше да казва. Младежът вече започваше да се пита дали изобщо бе имала намерение да му каже нещо специално. Беше му предадено, че целта на тази среща е възможността да му се извини, но той вече не беше сигурен дали момиче като Офелия Рийд изобщо знаеше как да се извини. Подобна идея бе немислима за човек, убеден в своята непогрешимост.
Тъй като тя така и не каза нищо, поне не толкова бързо, колкото му се искаше, шотландецът сви рамене и понечи да си тръгне. Не смяташе, че това е нелюбезно, поне спрямо нея. Обидите й я бяха поставили в отделна категория — „недостойна да бъде забелязана“, и това бе лекият вариант. Ако беше мъж, щеше отсега нататък да я смята за свой враг.
Но явното му желание да си тръгне я накара бързо да действа.
— Почакай! Къде отиваш?
Гласът й прозвуча объркано. Той спря само колкото да й отговори:
— Не съм дошъл, за да стоя и да съзерцавам хубостта ти, госпожице, като всички останали в кръчмата. Ако имаш да ми казваш нещо, казвай.
Тя силно се изчерви.
— Исках да ви обясня защо не се държах особено радушно при първата ни среща.
— Значи така наричат англичаните подобно поведение? Не особено радушно? Ще трябва да го запомня следващия път, когато реша да обидя някого.
— Не беше нарочно — опита се да го увери тя. — Бях шокирана.
— Шокирана ли? — Скептицизмът му беше толкова явен, че дори дете щеше да го усети. — И от какво? Че говоря като шотландец? Че изглеждам като такъв? Предполагам, не си очаквала нещо друго?
Офелия въздъхна.
— Иска ми се да се опиташ да ме разбереш. Бях убедена, че двамата няма как да си подхождаме.
— Защото съм варварин?
— Ами, да, опасявах се от подобно нещо, но сега си давам сметка колко глупави са били опасенията ми. В теб няма нищо варварско.
— Аз не бих бил толкова сигурен — отвърна той, като в нейна чест заговори с още по-силен акцент.
— Работата е там, че предположенията ми се оказаха, неверни.
Дънкан имаше чувството, че това бе най-близко до извинението, на което бе способна тя. На човек като нея, който е убеден, че не може да сгреши, не би му и дошло на ума да произнесе думата „извинявай“.
— Много добре, значи си сгрешила. Искаш ли да ми кажеш още нещо?
Нетърпението му да си тръгне бе повече от очевидно, но тя сякаш не го забелязваше.
— Ами, мислех, че бихме могли да започнем отначало. Нали разбираш, просто да забравим за първата си среща, все едно, че не е съществувала.
— Все едно сме все още сгодени и ни предстои да се оженим?
Офелия се ободри и го възнагради с една от великолепните си усмивки.
— Точно така. Направо страхотна идея — пошегува се той.
Ала тя говореше съвсем сериозно. Дънкан не вярваше на ушите си. Наистина ли мислеше, че той може просто така да забрави срама, който бе изживял заради нейните обиди? Това, което му бе казала през онзи ден, бе предназначено не само за неговите уши, а най-вече за забавление на многобройните посетители. Ако думите бяха изречени от мъж, Дънкан щеше да го просне на пода и така да получи незабавно удовлетворение. Но тъй като обидата бе излязла от устата на жена, той бе принуден да си тръгне с подвита опашка, нещо, което никога нямаше да забрави.
Но това не беше единствената причина да не желае да се ожени за нея, затова отговори:
— Не мисля, че бих искал да се състезавам за благоволението на моята бъдеща съпруга.
— Моля?
Не се изненада, че тя не успя да го разбере. Егоцентриците обикновено последни признаваха този си недостатък, а влюбените в себе си, какъвто бе случаят с Офелия, просто нямаха никакъв шанс да го осъзнаят.
Беше я изслушал. Тя дори не се беше извинила истински. Смяташе, че й е отделил времето, което заслужава.
— Приятен ден.
Офелия го проследи с поглед, шокирана до дъното на душата си. Мъжете никога не бяха се държали така с нея. Не можеше да повярва на това, което става. Та той трябваше да се хвърли в краката й от благодарност, че е променила мнението си за него.