— Радвай се, че не ни помолиха да приютим някои от тях, нещо, с което другите ни съседи не могат да се похвалят.
На бала присъстваха и съседи, които нямаха дъщери, я Сабрина си даде сметка, че бяха поканени само за да могат да ги помолят да отворят вратите на своите домове. Странноприемницата в Оксбоу сигурно също бе препълнена, нещо, което вероятно се случваше за първи път.
— Освен това — додаде Хилари, — само най-важните гости получават самостоятелни стаи. Помня как веднъж трябваше да деля една стая с още шест момичета, а баща ни, който ни придружаваше с Алис, бе дори още по-зле, тъй като бе натъпкан в едно помещение с още деветима джентълмени. Но когато някой дава балове от такъв калибър, наистина нямаше друг начин.
— Значи се пак дойде!
Сабрина се обърна. Дънкан стоеше пред нея. Тя се бе усмихнала на леля си, така че бе все още усмихната, когато го поздрави.
— Да не би да мислеше, че няма да дойда?
— Имах съмнения след изхода на уредената от теб среща.
— За каква среща става въпрос, скъпа? — обади се Хилари.
Сабрина успя някакси да отвърне уклончиво:
— Нищо, което да има значение, лельо Хилари. Може ли да ти представя Дънкан Мактавиш?
Младежът се поклони джентълменски на възрастната дама. Всъщност тази вечер той изглеждаше като истински джентълмен, в официален тъмносин смокинг, който подчертаваше тъмносиния цвят на очите му.
— Не приличаш изобщо на дядо си, млади момко — постанови Хилари и додаде с типичната си прямота: — И това е истински късмет… за теб.
Дънкан се засмя, но в този момент към малката групичка се присъедини още един господин.
— Така ли смятате? И коя сте вие, мадам?
Хилари вдигна вежди при вида на новодошлия.
— Не ме ли позна, Невил? Не се и учудвам. Изминаха повече от двайсет години.
— Това ти ли си, Хилари Ламбърт?
— Точно така.
— Качила си килограми, малката.
— А ти изглеждаш така, сякаш си лежал болен.
Сабрина прикри устата си с длан. Дънкан местеше поглед от дядо си към лелята на своята гостенка и обратно.
— Значи все пак познаваш тази госпожица — попита накрая той.
— Каква госпожица? — попита навъсено маркизът. — Нали не наричаш „госпожица“ тази стара дама?
— Мисля, че той има предвид моята племенница, нелюбезни човече — обясни Хилари.
Това накара Невил да погледне към Сабрина, която вече бе изгубила всякакво желание да се смее. Хапливостта на Хилари може и да беше забавна, но не и когато стигаше до обиди, при това насочени към техния домакин.
Той обаче като че ли не забелязваше, а се бе вторачил в Сабрина.
— Дяволите да ме вземат, те наистина са виолетови? Помислих, че момчето преувеличава. — И тогава очевидно се сети нещо, тъй като възкликна: — Мили Боже, та ти също си Ламбърт!
Сабрина, разбира се, знаеше много добре коя е причината да бъде толкова шокиран. За нещастие, подобно на своите лели, тя понякога беше по-пряма, отколкото трябва.
— Поне така беше последния път, когато забелязах, и при това, все още съм жива.
Невил поаленя. Девойката също се изчерви, задето бе реагирала така недипломатично. Дънкан, който забеляза поредицата от изчервявания, се намръщи, каза едно „Извинете“ и поведе Сабрина към съседната зала.
Това всъщност беше балната зала, но с размерите на три големи салона. В нея имаше доста хора. Тази вечер обаче там бе организиран бюфет, тъй като нямаше да се танцува. Накрая Дънкан успя да намери свободно местенце в един ъгъл, където нямаше да ги чуват. Сабрина знаеше точно защо иска да останат насаме. Бедният човек бе доста объркан, и с право.
— Би ли ми обяснила какво означаваше всичко това? — попита той веднага щом спряха и й пусна ръката.
Сабрина потрепери.
— Трябва ли да го направя? — В отговор той само я изгледа и не отдели очи от нея, докато не я накара да потръпне отново. — Добре — въздъхна девойката. — Но тази история щеше да бъде много по-интересна, ако я беше чул от някой друг. Сигурен ли си, че не предпочиташ да ти я разкаже дядо ти? Убедена съм, че той би преувеличил малко, за по-голям ефект. Повечето го правят.
— Правилно ли долавям горчивина в гласа ти? — попита Дънкан.
Събеседницата му кимна и се усмихна.
— Ти разкри моята тайна.
— Все още чакам да я чуя.
— Но ти току-що го направи.
— Тогава нещо не е наред със слуха ми, тъй като все още не съм чул нищо подобно.
— Е, как е възможно да забравяш толкова бързо, след като току-що каза, че си доловил горчивина в гласа ми? Това е моята тайна. Останалото — махна тя пренебрежително ръка — е по-скоро обществена, отколкото семейна тайна.