— А вие сте…
— Рейфиъл Лок, на вашите услуги.
— Който определено се натрапва — добави Дънкан.
Това не обиди Рейфиъл. Той като че ли очакваше подобна забележка.
— О, хайде, приятелю, нали не мислиш, че можеш да монополизираш най-интересната дама тук?
— Ти не трябва ли да придружаваш сестра си? — напомни му шотландецът.
Рейфиъл го погледна ужасено.
— Скъпата ми сестричка е заобиколена от група кискащи се приятелки. Господ да ме пази да се приближавам до тях. Имай милост! Освен това точно ти би трябвало да ги забавляваш. Все пак ти, а не аз, си търсиш съпруга. Как ще можеш да вземеш решение, ако не се движиш сред дамите?
— Може би вече съм взел решение.
— Не говори така! Сестра ми ще бъде толкова разочарована.
— Сестра ти ще изпита облекчение.
— Значи ще поискаш ръката й?
— Дяволите да те вземат, човече, махай се оттук.
Рейфиъл се засмя, очевидно доволен, че е досадил достатъчно на своя домакин, но преди да се отдалечи, заяви:
— Добре тогава, отивам да търся онзи стар шотландец, който твърди, че също ти бил дядо. Той разправя страшно забавни неща за теб.
Беше нужно доста време след като Рейфиъл Лок си тръгна, докато червенината по страните на Дънкан избледнее. Сабрина не знаеше как да реагира. Дали ако се опита да го развесели, няма да го ядоса още повече, тъй като досадата му очевидно се дължеше на мъжко съперничество, нещо, което й беше напълно непонятно. Освен това не можеше да приеме, че ябълката на раздора всъщност беше тя самата.
— Чувала ли си за него, преди да се запознаете?
— Не. А трябваше ли?
Дънкан сви рамене.
— Старият Невил е очарован, че той е тук. Май е син на някакъв херцог.
Сабрина се усмихна.
— В такъв случай сестра му е чудесна за теб.
— Така ли мислиш? Струва ми се малко празно. Да, този път наистина го казах. Дори брат й е съгласен с това. Бих се оженил за нея само за да го вбеся.
— О, Господи, ти май наистина не го харесваш?
— Нищо подобно. Как изобщо можеш да си го помислиш! Юмрукът ми просто ме сърби от желание да се сприятели с лицето му.
ГЛАВА 20
Сабрина се забавляваше чудесно, но осъзна доста късно причината за това — Дънкан не се отделяше от нея. Дори бе похапнал с нея, след като бе успял да намери два празни стола в музикалния салон, където да се настанят с чиниите си. След това се присъединиха към играещите карти и тя намери начин да му покаже как се подсказва, без другите играчи да разберат. Това беше наистина невероятно. От много отдавна не се беше смяла толкова.
Когато осъзна, че като патрон на празненството или поне причина за организирането му, той трябваше да разпределя времето си по равно между всички гости, тя не му обърна внимание, както трябваше да направи. Това беше проява на егоизъм и тя тайно си го призна. Реши, че докато е наясно с този факт и не се опитва да се самозаблуждава, всичко е наред.
Не се опита също да отхвърли и очевидната причина, поради която Дънкан стоеше неотстъпно до нея. Беше се смял прекалено много през цялата вечер и беше ясно, че компанията й му е приятна. В това нямаше нищо романтично. Тя просто го караше да се смее. Беше забавна.
За нея това обаче беше една опияняваща нощ, осъществяване на мечтите. Но така, както всички мечти имаха своя край, и нощта в Съмърс Глейд скоро щеше да приключи.
Когато видя, че леля й я търси, Сабрина се обърна към своя домакин с думите:
— Време е да си тръгваме.
Той не се възпротиви, тъй като очакваше да я вижда тук всеки ден, докато траеха празненствата.
— Значи ще се видим утре.
— Не, всъщност, няма.
Сабрина въздъхна. Съжаляваше за това, което му каза. Той вече започваше да се натъжава, но тя повече нямаше сили да го развеселява. Колко жалко, наистина жалко, че прекрасната, поне за нея вечер, трябваше да приключи по такъв начин.
— Когато ме покани, в изненадата си напълно забравих, че имаме гостенка. Не биваше да идвам дори тази вечер. Как да се оправдая, че съм била поканена преди нейното идване и тя го знае. Не мога да бъда толкова невъзпитана, че да я изоставя втори път.
— Ти просто не искаш да дойдеш.
Усмихна се на погрешното му заключение — то беше толкова нелогично, че дори Дънкан трябваше да си дава сметка за това.
— Грешиш! — възкликна Сабрина. — Тази нощ се забавлявах много. Наистина бих искала да дойда пак и може би, ако нашата гостенка си тръгне преди края на празненствата, ще мога да…
— Доведи и нея — отсече той.
— О, Дънкан, не трябва ли да попиташ коя е моята гостенка, преди да направиш подобно предложение?
— Стига да не е Офелия… — Не довърши мисълта си. Изражението й, което ясно говореше, че става дума точно за Офелия, го накара да се намръщи. — По дяволите — изръмжа той. — Какво прави тя у вас?