Господ да й е на помощ! В този миг тя се влюби окончателно в него.
Дънкан мислеше, че се е побъркал, за да се поддава така на някакъв импулс, когато погледна своята събеседница. В изражението й светеше такава радост, такова щастие, които я правеха да изглежда необикновено прелестна. Косата й се намокри бързо и увисна на клечки по главата, но за момент той се почувства като хипнотизиран от невероятните й очи, от увисналата на ресниците дъждовна капка, която се плъзна по страната й, от струйката, която напълни едната й трапчинка, преди да се раздели и да потече по вирнатата й брадичка, от гъвкавостта на устните, когато се усмихна, които неудържимо привлякоха погледа му…
Обхвана лицето й между дланите си и я целуна. Това бе друг импулс, но той не предизвика съжаления у него. Дъждът беше студен, но той не го чувстваше, усещаше само горещината на устните й и местата, където се докосваха телата им. Тя беше като амброзия, носеща свежия дъх на лятото насред зима.
Надалеч се чу гръмотевица и той я привлече инстинктивно към себе си. Блесна нова светкавица и езикът му раздели устните й. За известно време имаха усещането, че не съществува никой друг освен тях двамата и стихиите, и избухналата в тях страст.
Когато се овладя, Дънкан бе обзет от чувство за вина, смущение и още нещо, което едва по-късно определи като страх. Арчи бе виновен, задето го бе накарал да мисли за Сабрина като за жена, а не като за приятелка, и щеше да вини него, ако този импулс станеше причина да изгуби приятелството й.
Отдели дланите си от нея и отстъпи назад. Беше прекалено разстроен, за да я погледне. Единственото му желание беше да избяга, преди да бе казала нещо, което да разруши връзката им, но първо трябваше да се извини. Не можеше да я остави с впечатлението, че е наистина варваринът, за когото го мислеха.
— Това беше… то не трябваше да… — Душата му изстена. Никога досега май езикът му не се беше връзвал така. — Съжалявам. Не знам защо го направих, но то няма да се случи повече, обещавам ти.
ГЛАВА 26
Мина доста време, преди Сабрина да овладее замайването, предизвикано от целувката на Дънкан. Трепереше, но едва сега си даде сметка за това. Въпреки това не влезе, за да се стопли. Тръгна към конюшнята с надеждата да намери кочияша, който ги бе докарал.
За щастие той беше там и се съгласи да я закара до вкъщи, за да се преоблече. Лелите й нямаше да разберат, че се е намокрила, и нямаше да й се налага да обяснява нищо. Не беше в състояние да обяснява каквото и да било, след като самата все още не можеше да проумее какво се бе случило.
Дънкан я бе целунал, бе я изпълнил с трепет до дълбините на душата, а след това се бе заклел, че това няма да се повтори никога повече. Какъв извод се налагаше в такъв случай? Че това беше инцидент, нещо, породено случайно от момента, което не е трябвало да се случва и най-вероятно и никога нямаше да се случи, ако не бяха се озовали насред поройния дъжд? И докато на нея стихиите й действаха успокояващо, него явно го възбуждаха. Да, в бурята явно имаше нещо първично, способно да разпали мъжките страсти.
Искаше й се да не го беше правил. Сега, след като вече знаеше колко прекрасно е да бъде целувана, щеше да бъде още по-трудно да намери покой. Не че той имаше значение, сравнен с другото, с онова, което бе открила, а именно — че е влюбена в него.
Всъщност то не я изненада. Досега просто се бе опитвала да не обръща внимание на признаците. Но все пак, да го признае така… Знаеше, че любовта й към Дънкан щеше да я направи нещастна. И как можеше да бъде другояче, след като не можеше да се надява да го има за себе си, когато трябваше да гледа как се жени за друга? На всичкото отгоре не отдалеч. Та тя му беше съседка! Щеше да го вижда често, заедно със съпругата му, а след това с техните деца.
Закъсня за обяда, не че това имаше значение, тъй като той се сервираше в продължение на часове, също като закуската, така че да не се трупат всички едновременно около масите. Освен това не беше гладна — бушуващите в нея чувства бяха прекалено силни, за да е в състояние да се храни.
Присъедини се към лелите си в дневната. Те вече бях обядвали. Сабрина се отърва леко, тъй като я попитаха не особено настойчиво защо беше с друга рокля и се задоволиха с обяснението, че първата просто трябвало да бъде сменена. Направиха си собствени заключения от този отговор, както бе предполагала, и така й спестиха притеснението да ги лъже. Но те пък кипяха от желание да споделят новините.
Алис изпревари сестра си:
— Офелия реши да остане тук и вече изпрати да й донесат нещата.
Изненадата на племенницата й не се дължеше на факта, че Офелия бе предпочела да отседне тук, след като вече бе поканена, а че бе могла да го направи.