Девойката поклати отвратено. Наистина трябваше да си намери нова компания. Приятелството с Офелия Рийд не й бе по вкуса. Злобна, тщеславна горделивка. Мейвис се надяваше в крайна сметка да стане така, че Офелия все пак да се омъжи за наследника на Бърмингдейл. Така й се падаше — да има съпруг, когото бе направила сама за посмешище на цял Лондон.
ГЛАВА 4
Тази нощ определено не беше подходяща за пътуване и вероятно бе най-неприятната за годината. Вятърът завихряше гъстите снежни парцали и пречеше на видимостта, така че дори запаленият фенер не можеше да помогне. Беше кучешки студ. Никога в живота си сър Хенри Майрън не бе усещал подобен смразяващ студ.
Времето в Англия рядко стигаше до такива крайности. Малко сняг не би притеснил никого. Но толкова далече на север в Шотландските планини щеше да му бъде трудно да не замръзне. Как бе възможно някой да живее при подобен безмилостен климат? Това бе истинска загадка за сър Хенри, на когото бе възложена настоящата мисия.
Беше минал най-лошата част от пътя — една съвсем тясна пътека в подножието на планината. Всъщност Хенри не би нарекъл това планина. Приличаше повече на огромна скала, изникнала от земята, без дървета, без трева, дори без пръст, голяма гранитна маса, която блокираше пътя, и единственият начин да я преминеш бе да я изкачиш пеш или на кон.
Наложи се да остави екипажа край една църква. Но водачът го бе предупредил и затова той бе взел под наем кон за последната част от пътуването по тесните пътеки.
Сега съжаляваше, че не останаха да прекарат нощта в онази църква. Свещеникът им беше предложил подслон. Но бяха толкова близко до крайната точка на пътуването, само на час път от целта, че Хенри настоя да продължат. Разбира се, тогава още не бе завалял сняг. Снеговалежът бе започнал, след като преминаха от другата страна на огромната скала.
Хенри вече се тревожеше, че ще се изгубят и ще станат жертва на бялата смърт, а телата им ще бъдат намерени едва при разтопяването на снеговете през пролетта. Не се виждаше дори на две крачки, но водачът продължаваше да върви, сякаш виждаше пътеката и знаеше къде точно отиват. И изглежда наистина знаеше…
Голямата каменна къща изникна насред бялата пелена съвсем неочаквано и те се озоваха на прага й, преди сър Хенри да си даде сметка, че са пристигнали. Водачът заудря по вратата. Хенри не чуваше почти нищо, толкова силно виеше вятърът. Но вратата се отвори, отвътре полъхна топъл въздух и ги въведоха в стая с пукащ, буйно горящ огън.
Хенри беше вкочанен. След известно време обаче започна да се затопля, но не можеше да овладее треперенето си. Около тях се суетеше някаква жена и цъкаше, недоумявайки как са се решили да тръгнат в такава виелица… поне на него му се струваше така, но не беше съвсем сигурен заради силния й шотландски акцент. Тя метна тежко вълнено одеяло на раменете му и пъхна във все още безчувствените му пръсти чаша затоплено уиски, като не се отдели от него, докато той не изпи и последната капка от алкохола, което, между другото, не му беше неприятно.
След известно време Хенри си помисли, че и той, и премръзналите пръсти на краката му може би щяха да оцелеят — болезнено откритие, направено с възвръщането на чувствителността в крайниците му. Най-накрая се сети да се огледа къде се намира.
Остана изненадан. Не знаеше какво точно бе очаквал да открие в дома на богат високопланински шотландски земевладелец, който при това живееше така изолирано… Всъщност може би очакваше да види стара, полусрутена постройка или просто голяма ферма. Все пак семейство Мактавиш бяха овцевъди, поне така му бяха казали.
Но видя нещо съвсем различно, което нямаше нищо общо с разкошните къщи насред английските имения. Сградата беше построена изцяло от камък — както бе известно, дървеният материал не изобилстваше в Шотландия, — но можеше спокойно да бъде мебелирана в стила и с удобството на типична благородническа провинциална къща. Вместо това обширната всекидневна приличаше по-скоро на средновековна зала в замък.
Иначе къщата беше от по-нов тип. Но очевидно същото не важеше за нейните обитатели. Като че ли строителят й я бе създал такава в знак на протест, Той, изглежда, бе отгледан в някой старинен замък и се чувстваше най-добре в тази обстановка, затова се придържаше към нея.
Покрай облепените с тапети на флорални мотиви стени бяха подредени дървени пейки и маси от масивно дърво. Очевидно всички те се издърпваха в средата, за да може цялото домочадие да вечеря заедно, както се е правело в стари времена. По прозорците вместо завеси бяха опънати неощавени кожи. Те наистина пазеха от студа много по-добре от всякакви тъкани завеси, но все пак, чак пък агнешки кожи? Не се виждаше нито един диван или удобен стол, само още няколко нетапицирани дървени пейки край огъня. И слама на пода.