— Наистина си изключително красива — отбеляза най-сетне Рейфиъл, но не с благоговение, а по-скоро със закъсняла изненада. — Но вероятно го чуваш толкова често, че вече е изгубило значението си за теб.
Беше вярно, но моментът не беше подходящ да го признава, затова Офелия измърка:
— Напротив, една дама никога не може да чува подобни комплименти прекалено често, особено пък от толкова красив джентълмен като вас.
Кой знае защо нейният собствен комплимент го изпълни с напрежение и той я погледна внимателно. Тя разбра причината, когато младият мъж заяви, без да се церемони:
— Не търси в мен поредното си завоевание, скъпа. Мъжете от моето семейство са свикнали да преследват и ухажват, и не понасят да бъдат преследвани от жени с брачни амбиции.
Нямаше смисъл да се обижда. Това нямаше да й помогне да постигне целта си.
— О, лорд Лок, какво искате да кажете? Не може да намеквате, че според вас ви искам само защото ви намирам красив? Аз намирам много мъже за красиви и ако те ми направят комплимент, бих могла да им го върна, както направих с вас. Това бе напълно невинно, уверявам ви, без скрити помисли.
— Превъзходно — отвърна той, без да се смути. — Радва се да го чуя, наистина се радвам.
Не само не бе се сконфузил от грешката си, ами и се усмихваше скептично. Е, тя трябваше да се омъжи за него взе решението си в същия миг. Той беше млад и много красив, а титлата на херцог и богатството, които щяха да станат негови в близко бъдеще, я устройваха чудесно. Нямаше да търпи обаче нито миг повече връзката му със Сабрина, от какъвто и характер да беше и щеше да я отсече до корен, и то още сега.
— Не би трябвало да парадираш така с някои неща — прошепна съзаклятнически тя.
— Би ли пояснила какво имаш предвид?
— Че спиш със Сабрина. Или не ти пука, че репутацията й е в опасност?
Изобщо не бе очаквала подобна реакция от негова страна. Всеки друг мъж щеше да започне да я уверява, че между него и Сабрина няма нищо. Независимо каква бе истината, това би била джентълменска реакция. А после щеше да се старае да избягва Сабрина, дори само в потвърждение на твърденията си. Във всеки случай подобна забележка щеше да го накара да не се приближава повече до въпросното момиче.
Вместо това Рейфиъл отстъпи крачка назад, изгледа я невярващо, докато кръвта се качваше бавно в бузите му и видимо разгневен, се отдалечи от своята събеседница, без да каже нито дума. В последния момент обаче промени намерението си, завъртя се на пети. Вече не можеше да има съмнение, че е много разгневен.
— Боже мили, каква отвратителна клюкарка си! — заяви той. — Всъщност аз вече подочух за това, но не можех да повярвам, че някой може да бъде толкова зъл, колкото очевидно си ти. Но те предупреждавам, лейди Офелия, ако се опиташ да разпространиш този слух за Сабрина, който изобщо не е верен, ще ти го върна лично. Разбра ли? Ще се погрижа никога повече да не бъдеш приета във висшето общество. Красотата няма да те спаси, скъпа, обещавам ти.
Този път наистина се отдалечи, изопнал гръб, едва сдържащ гнева си, макар да не бе повишил тон нито за миг.
Тя бе шокирана. Мисълта, че някой може да й говори по този начин и да я заплашва, само за да защити някоя като Сабрина… Не, това не се побираше в ума й! Е, явно нямаше да го има. Глупакът бе отрязал шансовете си.
В такъв случай оставаше само Дънкан Мактавиш.
Офелия въздъхна. Все още не искаше да се омъжва за него, но поне не беше толкова зле, колкото се бе опасявала. Беше по-различен с акцента си, с косата си, със своята непредсказуемост, но беше достатъчно красив. Останалите млади дами тук очевидно го смятаха за добра партия, а това вече беше съвсем друго нещо.
Но да се оправя отново с онзи шотландец и неговата тъпота — та вчера той дори не бе загрял, че му се извинява — както и с накърнената му гордост, това наистина щеше да бъде урок по търпение. Но той въпреки всичко искаше да си я върне. Беше очевидно, поне за нея, иначе сега нямаше да бъде тук. Само се преструваше, че не е така. Вероятно все още не можеше да превъзмогне обидата и сигурно вече щеше да се побърка, тъй като не можеше да измисли как да си я върне, без да изглежда, че е, готов да й прости.
Тя можеше да му помогне в това отношение, като се престори, че е забравила за случилото се. По-забавно щеше да бъде да го остави да се измъчва, нещо, което бе заслужил напълно, но трябваше да даде на всичките си присъстващи съпернички да разберат, че нямат никакъв шанс с него сега, след като тя се бе завърнала. Не й се искаше да вижда повече от онези глупаво усмихнати физиономии и пърхащи в негова посока ресници — беше им се нагледала.