Освен това днес бе решила да не се омъжва никога, тъй като бе достигнала до тъжното заключение, че обича мъж, когото няма да може да има никога. Нямаше да бъде справедливо да се ожени за някой друг, дори за Рейфиъл Лок, който може би заслужаваше подобна съдба, задето се отнасяше така фриволно към тази тема.
— Защо не ми вярваш? — попита Рейфиъл Лок, след като мълчанието й продължи доста дълго.
— Не съм сляпа, Рейф — отвърна смутено тя.
Без да обръща внимание на намека, относно външността й, той отвърна:
— Ти си прекрасна. Предпочитам съпруга, с която ми е наистина приятно да бъда, отколкото някоя надута красавица, която прекарва цялото си време пред огледалото.
Сабрина се засмя.
— Е, трябва да призная, че не си падам особено по огледалата. Но дори и да ти вярвах, отговорът ми щеше да бъде „не“.
— Защо?
Как да отговори, без да обясни наистина? Реши изобщо да не опитва и вместо това да насочи вниманието към него.
— Отказът ми не те разстрои ни най-малко и това доказва, че не си влюбен в мен.
— Е, така е, но те харесвам достатъчно и изобщо не се съмнявам, че любовта ще разцъфти в най-скоро време.
— Защо да се надяваме, че ще стане така, когато можем просто да изчакаме първо да се случи и след това да действаме в по-естествен ред? Защо ти е да се жениш толкова млад, след като нито ти се налага да го правиш, нито си влюбен?
Той я изгледа наранено.
— Нима не мислиш, че можеш да ме обикнеш?
— След като не проявявам ни най-малък интерес, не ти ли идва наум, че чувствата ми са насочени другаде?
— Аха! Да не би сега да се готвим да споделим, че обичаме някой друг?
Сабрина премигна. Той й се стори прекалено триумфиращ от това предположение.
— Ти очакваш някое велико признание, което…
— Хайде, хайде, не казвай нещо, за което после да съжаляваме и двамата. Не, просто се надявам двама човека, които харесвам, най-после да се пробудят и да видят това, което е пред тях, преди да е станало прекалено късно.
В Рейфиъл Лок все пак имаше и нещо друго и сега тя го бе забелязала. То го правеше наистина много по-привлекателен, отколкото обичайната му шеговитост.
— И за кои двама човека става дума? — присви подозрително очи тя.
— За теб, разбира се, и за червенокосия шотландец — отвърна простичко младият мъж.
Събеседницата му силно се изчерви. Мили Боже, как бе успял да отгатне чувствата й, след като тя самата едва наскоро ги бе осъзнала? Толкова очевидно ли беше? Може би се взираше прекалено дълго в Дънкан? И то по недопустим начин? Какво унижение. Или пък изводът бе направен само защото предишната вечер бе прекарала толкова много време в неговата компания? Ако случаят бе такъв, тогава Рейфиъл само се опитваше да отгатне и тя нямаше да му даде повод да възкликне отново „Аха!“.
— Грешиш — заяви тя. — С Дънкан сме само приятели.
Звукът, който издаде лорд Лок не беше точно пръхтене, но изразяваше не по-малко категоричен скептицизъм. Той обаче не направи никакъв коментар и настана мълчание. Тя се видя принудена да продължи да разсъждава в тази посока. Той очевидно продължаваше да храни неверни предположения… поне относно Дънкан. Нейните собствени чувства нямаха почти никакво значение, след като не им отвръщаха.
— Не мога да си представя откъде ти е дошла тази глупава идея. Дънкан дори обсъжда с мен своя проблем — колко трудно е да си избере съпруга от събраните тук момичета. Ще му препоръчам твоята сестра. Това ще ти достави удоволствие, след като, както твърдиш, го харесваш.
Този път младият мъж се засмя.
— Проблемът е там, че харесвам него, следователно не бих искал да се ожени за сестра ми, тъй като само след един месец тя ще го побърка.
Девойката го погледна намръщено.
— Глупости! Ти обожаваш сестра си. И как да не я обожаваш, след като е толкова очарователна? Може би именно защото я дразниш непрестанно, я принуждаваш да се държи по начин, който не ти се нрави.
Рейфиъл се усмихна.
— Възможно е, но не там е въпросът. Той може би танцува точно с нея сега. — Поспря за момент, докато открие другата двойка сред тълпата на дансинга. — Слушай човека, който познава признаците, скъпа. Той не се интересува ни най-малко от малката ми сестричка.
— А какво, ако смея да попитам, те кара да мислиш, че се интересува от мен по-този начин?
— Вероятно защото те търси с поглед, когато не си с него. Вероятно защото вече ме изгледа на два пъти намръщено само защото танцувам с теб. Може би защото лейди Офелия е тук, след като не трябваше да се мярка изобщо насам, и е тук единствено защото му е непоносимо да се лиши от твоето присъствие.