Може би тази дързост бе характерна черта на планинците. Не, беше глупава мисъл. Предполагаше, че англичаните могат да бъдат не по-малко дръзки, но някои от тях бяха дотолкова болезнено коректни в етикета, че вероятно питаха, преди да целунат или докоснат нечие коляно, или…
Преди да бе осъзнала или да се бе досетила кое щеше да бъде следващото място, където щеше да я докосне, внезапно дланта му се озова между бедрата й, натискаше, масажираше, като същевременно устата му продължаваше да я целува и не й даваше да си поеме дъх. Може би очакваше протест от нейна страна? О, не, това, което чувстваше в момента, не предизвикваше никакво желание за протест, само изумление от поредното ново усещане, след като смяташе, че вече е изпитала всички възможни нюанси.
Той обаче не бързаше. Сабрина от своя страна продължаваше да желае нещата да се ускорят, затова се зарадва, когато Дънкан най-после се върна при нея на седалката и изпълни сетивата й с всепоглъщащото си присъствие. Главозамайващото ухание на мъж, което се носеше от него, бе коренно различно от мириса на розова вода, пудра и сладки подправки, с които бе свикнала в дома си, в който живееха само жени. Усещането на грубоватата му кожа, на твърдите мускули, на косъмчетата по гърдите му, дори самият му ръст я караха да се чувства толкова малка и женствена. И тежестта му, когато бавно покри тялото й със своето, кадифеното усещане, когато я изпълни…
Сабрина извика, не толкова от внезапната болка, колкото от изненадата от нея. Той обсипа веднага лицето й с целувки, като обясни, че това било неизбежно, но никога повече нямало да я боли.
Тя му повярва, разбира се, защото болката вече бе отзвучала. Така можеше да почувства единствено онова, което я изпълваше, и новите усещания, когато Дънкан се раздвижи отново в нея. Бяха приятни и интензивността им скоро нарасна и я издигна до някаква височина, която бе толкова прекрасна, че дори не успя да оцени напълно нейната красота.
Сега Дънкан я целуваше нежно. Той също бе получил оргазъм, въпреки че Сабрина не бе забелязала, погълната напълно от собствените си изживявания. Беше се опасявала, че ще се почувства смутена, след като всичко бе свършило. Нищо подобно! Изпитваше единствено огромно изтощение, което можеше да я приспи бързо, ако целувките му не я държаха будна.
Младият мъж й помогна да се облече, и слава Богу, тъй като тя вече едвам държеше очите си отворени. Дългият ден си казваше думата, както и многобройните обрати. Това бе най-необикновения, смайващ, шокиращ и прекрасен ден в живота й, а тя не можеше да се пребори с налегналата я умора, за да му се наслади докрай.
Този път Дънкан не се извини за стореното. Единственото, което каза, беше:
— Ще поговорим утре сутринта.
После я остави сама в каретата, за да може да я откара в дома й, което отне само няколко минути, така че тя успя да остане будна през това време.
Младежът я изпрати до вратата, целуна я нежно за последен път и я посъветва да поспи. Лелите й още не се бяха прибрали, вероятно нямаше да се приберат още няколко часа, тъй като празненството щеше да продължи поне още толкова. И Сабрина заспа вероятно още преди главата й да докосне възглавницата, защото след това дори не успя да си спомни кога си е легнала.
ГЛАВА 32
Събуди се с усмивка, все още под впечатление на чудесния сън. Беше сънувала, че се люби с Дънкан Мактавиш. Нищо толкова прекрасно и същевременна толкова малко вероятно не можеше да бъде истина. Убедеността й изчезна, когато забеляза захвърлените си на купчина върху пода дрехи и най-отгоре — фустите, изцапани с кръв.
Отпусна се на леглото и стоя дълго така замаяна. Припомняше си радостта, невероятното… щастие. Сигурно щеше да прекара целия ден в еуфорично вцепенение, ако на вратата не се почука. Това бе сигнал за пристигането на камериерката, която обслужваше и нея, и двете й лели. Младата жена хукна да скрие фустата, преди вратата да се отвори.
Така и не разбра как успя за издържи обличането и да слезе долу при Хилари и Алис, без да се издаде, че животът й се е променил из основи и едвам се сдържа от щастие. Искаше й се да сподели всичко, което се бе случило, но, разбира се, не можеше да го направи. Те може би щяха да разберат. Може би щяха да се развълнуват като нея и да се изпълнят с очакване за незабавно обявяване на предстоящата сватба. И точно поради това не можеше да каже нищо.
Дънкан не й бе предложил да се омъжи за него, макар да бе обявил, че ще говорят тази сутрин. Това всъщност може би означаваше, че щеше да й направи предложение сега. Тя поне го очакваше от него и бе една от причините да се чувства толкова щастлива, но същевременно щеше да му даде да разбере, че не е длъжен да го прави. Ако случилото се бе само един импулс от негова страна, тя нямаше да го принуди да се ожени за нея, като разкаже, на други за станалото. Каквото и да последваше, тя нямаше да съжалява. И как можеше да съжалява, след като го обичаше? А ако той й предложеше брак, трябваше да го направи не защото лелите й настояват.