Когато я забеляза, сър Хенри се вторачи невярващо в нея, а после поклати. Значи все пак, вярно бе. Представителите на високопланинския клан Мактавиш наистина продължаваха да живеят като през средновековието.
Наоколо не се виждаше никой от господарите, макар да бе вечер. В огромната зала, бяха само той и водачът, но миг по-късно се появи отново жената, която ги бе посрещнала, с още две чаши затоплено уиски. Всъщност сега тя не беше сама. Следваше я висок млад мъж, който спря на прага, за да кимне на водача на Хенри, с когото очевидно се познаваха. Водачът наистина бе споменал, че е идвал тук и преди. После младият човек погледна към Хенри.
След като се запозна с помещението, което при други обстоятелства можеше да бъде удобна елегантна всекидневна, Хенри очакваше да види хората облечени в мечешки или по-скоро в агнешки кожи. Този мъж обаче носеше панталон и редингот. Можеше спокойно да се разхожда по някоя от известните лондонски улици, без да привлича вниманието, освен с изключителния си ръст и снажна фигура.
Той не каза нищо. Не изглеждаше особено доволен от пристигането на незнайния гост. Или може би неприязненото изражение бе нещо обичайно за него.
Това се стори доста смущаващо за Хенри. Макар да бе почти два пъти по-възрастен от младежа, той се притесни… Е, нищо чудно. Обитателите на високопланинската част на Шотландия нямаха нищо общо с любезните люде, които живееха в по-ниската й южна част и общуваха от векове с англичаните. Много от северните кланове продължаваха да живеят като в стари времена, в трудности и лишения, но се подчиняваха стриктно на старейшината на клана.
Лорд Арчибалд Мактавиш не беше старейшина, но ръководеше малък клон от своя клан и бе освен това глава на семейството в широкия смисъл на думата, което включваше дори далечни братовчеди, но, за нещастие, нямаше пряк наследник, тъй като бе надживял и четиримата си сина. И именно поради тази причина Хенри смяташе, че посещението му няма да бъде прието с добро око. Щеше да има късмет, ако не го изритат обратно в снежната виелица, след като обясни защо е дошъл.
Но застаналият на прага младеж не можеше да знае причината за посещението му, следователно негостоприемното му поведение не беше свързано с това и беше или естествено за него, или насочено по принцип към англичаните. А той знаеше, че Хенри е англичанин, тъй като бе говорил с жената, която ги бе посрещнала, а тя от своя страна бе довела младия мъж.
Младежът се приближи внезапно. На светлината на огъня и двете факли, които горяха от двете страни на камината и бяха единственото осветление в огромното помещение, Хенри успя да види, че мъжът не е чак толкова млад, колкото му се бе сторил в началото. По-скоро беше на около двайсет и пет години. Поне изражението му издаваше зрялост, която говореше, че възрастта му е малко по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече.
— Ако водачът не беше с вас, щях да си помисля, че сте се изгубили, сър. Е, какво иска един, англичанин от Арчи Мактавиш?
Хенри побърза да се представи с подобаваща тържественост.
— Тук съм по спешен и важен въпрос. Аз съм адвокат на лорд Невил Такъри, който е…
— Знам кой е Такъри — пресече го нетърпеливо домакинът. — Значи все още е жив?
— Ами, да, поне беше, когато тръгнах от Англия, но не е сигурно колко още ще живее. Не се чувстваше добре, нали разбирате, а на неговата възраст положението му може да се влоши всеки момент.
Шотландецът кимна отривисто и заяви с лек акцент:
— Елате в кабинета ми, където е по-топло. Тук става дяволско течение.
— Кабинета ви ли?
Тонът на Хенри бе толкова изненадан, че неговият домакин повдигна въпросително вежди, но след това, най-неочаквано, избухна в смях:
— Не казвайте, че сте се хванали на шегичките на стария Арчи.
Хенри, който не беше свикнал да бъде причина за подобно веселие, отвърна сковано:
— И що за шегички са това?
— Ами тази стая, разбира се — отвърна младият мъж, като продължаваше да се усмихва. — Той държи всички непознати да бъдат канени тук, а не в нормалната част на къщата. Смята, че е забавно, тъй като така щели да си помислят невероятни неща за него.
Хенри се изчерви силно, задето се бе хванал.
— Тогава тази стая сигурно не се използва много? Освен за непознати?