— Кой ако е знаел?
— Невил, разбира се. Надявам се осъзнава какво разочарование предизвика направеното от него, съобщение. Празненство, как ли пък не. Това си е истинска трагедия.
Трагедия не беше. Но определено беше шок. Не, не можеше да се каже, че случилото се бе неочаквано — просто бе забравила за известно време, че това е най-вероятния изход. Значи Офелия е била права през цялото време за жалост, самата Сабрина — също. Случилото се предишната нощ бе само един импулс от страна на Дънкан, възможност, която един мъж не би пропуснал, а тя определено не бе се опитала да предотврати. Но не съжаляваше.
Онова, което я измъчваше и съсипваше, беше фактът, че след като я бе любил, бе отишъл да се сдобри с Офелия и да й поиска ръката. Ако между двете събития имаше малко време, дори само седмица, ударът щеше да бъде омекотен. Но очевидно случилото се в каретата бе катализатор, който му бе помогнал да осъзнае къде всъщност са истинските му чувства.
Точно в този момент Офелия влезе в стаята и бе поздравена с половин уста от неколцина от присъстващите. Тя обаче явно не забеляза, тъй като сияеше, опиянена от триумфа. Рейфиъл се бе оказал прав в едно — на никой не му беше до празнуване. Присъстващите тук млади мъже, с изключение на него самия, който очевидно никак не я харесваше, несъмнено бяха разочаровани, ако не и с разбити сърца, че отново нямаха никакъв шанс. И поне една от младите гостенки бе с разбити надежди…
Сабрина нямаше да понесе да изслуша отново самодоволните хвалби на Офелия. А знаеше, че щеше да й се наложи, ако й даде дори най-малък повод. Освен това й се струваше, че единственият начин да се отърве бе като си тръгне, и то незабавно, преди лондончанката да я е забелязала.
— Не се чувствам добре, лельо Хилари.
— Изобщо не те виня, скъпа. И на мен ми се гади. Какво ще кажеш да се прибираме?
— Хайде.
ГЛАВА 33
Блъскането по вратата най-сетне събуди Дънкан достатъчно, за да изръмжи, че ще изпече на тлеещи въглени злосторника, ако не отиде да блъска някъде другаде. Нахалникът обаче не се смути и отвори вратата. Дънкан не забеляза. Беше се надигнал върху леглото с чувството, че тя му ще се пръсне.
— Не изглеждаш добре, приятелю. Снощи май си празнувал с прекалено много алкохол?
Шотландецът отвори едното си кръвясало око, вторачи го в Рейфиъл Лок и отвърна:
— Ще трябва да намеря казан с олио, където да те сваря. Тлеещите въглени не са достатъчни за теб.
Рейфиъл се изсмя и придърпа един стол към леглото. Като видя, че нежеланият му гост все още не си дава сметка колко е нежелан, Дънкан изпъшка и пъхна под възглавницата.
За нещастие, макар сега гласът на Рейф да звучеше приглушено, все още го чуваше.
— Аз знам защо на мен ми е толкова гадно тази сутрин, като се има предвид всичко станало, но какво е твоето извинение? След като си променил намеренията си относно женитбата с Офелия…
— И защо, по дяволите, да го правя?
— Може би защото е толкова красива, че дъхът ти секва при вида й?
Младежът се надигна отново и изсумтя.
— Това, което на един англичанин може да се стори модно и красиво, един планинец може да намери за бледо и хилаво. Шотландецът иска неговата жена да има достатъчно месо по костите, за да не бъде издухана от северния вятър. Знаеш ли, че Офелия не би издържала никога на север, че ще унива при първия признак на лошо време? А лошото време е нещо постоянно там, не изключение. И щях да осъзная това дори да не ме бе настроила срещу себе си със своя отровен език.
— Но отсега нататък ще живееш в Англия, нали, така че какво значение има това?
— Ако мислех, че няма да видя никога повече родната си земя, аз самият бих залинял и умрял.
— Как тогава стана така, че си отново сгоден за нея?
Дънкан се готвеше да отговори, тъй като Рейф намекваше вече за втори път, че той си е променил намеренията относно Офелия, но тогава си спомни не особено ясно защо се бе напил предишната вечер. Това породи друг, дори още по-неопределен спомен. Двамата му дядовци се бяха изправили пред него с новината, че сега вече наистина трябва да се ожени за Офелия, а по това време той бе прекалено пиян, за да си дава сметка какво става. Наистина ли им бе отговорил така? Че му е все едно?
Усилията да си спомни подробностите увеличиха още повече главоболието му, затова най-сетне се предаде.
— Не е по мой избор, уверявам те.