— А, значи такава била работата! — възкликна Рейфиъл, едновременно разочарован и отвратен. — А аз, кой знае защо си мислех, че имаш по-независим дух и няма да изпълняваш покорно нарежданията на старците.
— Откога започна да се интересуваш какво правя?
— Откакто реших да те взема под своето крило, разбира се.
— Разпери крилото си другаде, аз не го искам.
Рейфиъл се засмя.
— Вече е прекалено късно. Не изоставям приятелите си само защото се оказват абсолютни глупаци.
— Последно предупреждение, приятелю. Ако не се ометеш оттук и не ме оставиш да умра спокойно…
— Хайде, хайде, не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш в сегашното си състояние.
Съвсем точно, каза си Дънкан и се отказа от по-нататъшни опити да прокуди натрапника. Предпочете отново да зарови под възглавницата. Надяваше се, че като не обръща повече внимание на това, което Рейфиъл се готвеше да му каже, щеше да го накара да го остави на мира. Странно, но дори успя да задреме отново, което бе направо благословия, защото временно го избави от ужасното главоболие.
Когато се събуди за втори път, нямаше представа колко е часът, но поне в главата му вече не удряха чукове. Оказа се обаче, че надеждите му са били напразни — англичанинът продължаваше да седи на стола край леглото и да чете някаква книга, която най-вероятно бе измъкнал от полицата в стаята. Те не бяха на Дънкан, бяха сложени тук просто като част от интериора, когато младежът бе дошъл да живее в имението.
— Колко е часът? — измърмори Дънкан и се надигна изключително предпазливо, за да не предизвика отново биенето на чуковете.
— Не е прекалено късно — отговори Рейфиъл, като остави настрана книгата. — Предполагам, че все още можеш да хванеш обяда, ако побързаш.
При мисълта за храна лицето на шотландеца позеленя. Миг по-късно той се спусна към стайното гърне и повърна по-голямата част от отровата в тялото си. Още една благословия. Почувства се много по-добре и пропълзя обратно в леглото.
— Все още ли си тук? — измърмори отчаяно той, като видя, че Рейфиъл не е помръднал от мястото си, само че сега бе сплел пръсти, бе подпрял на тях брадичка и го наблюдаваше невъзмутимо.
— Винаги ли спиш с дрехите си? — поинтересува се той, без да обръща внимание на зададения му въпрос.
— Само когато не помня как съм си легнал.
— А, да, това ми се струва добро извинение — бе сухият отговор.
— Защо си все още тук?
— От любопитство, разбира се. Признавам, че просто не разбирам какво се е случило вчера или как е възможно само за една нощ да се превърнеш в такъв глупак. Ще ти бъде трудно да се отървеш от мен, приятелю, преди да си признаеш всичко.
— Ако можех да се сетя какво се е случило вчера, може би щях да задоволя любопитството ти, но тъй като не мога…
— Подобно извинение просто няма да мине. След като се пооправиш, всичко ще си дойде на мястото. Аз ще почакам.
— В такъв случай чакай някъде другаде, ако нямаш нищо против.
— И да те оставя да се криеш още по-дълго от истината? Не, не, моето присъствие ще стимулира паметта ти, сигурен съм, ако не поради друга причина, то поне да ми разкажеш и да ме отпратиш.
Дънкан не направи опит да изхвърли събеседника си от стаята само защото, се опасяваше, че главоболието му ще се засили отново. Вместо това легна, затвори очи и опита да си припомни събитията от предишната вечер. Съзнанието му започна бавно да се прояснява.
— Това си е истинско изчервяване, приятелю — засмя се Рейфиъл. — Разбира се, така изглеждаш много по-добре, отколкото със зеленикавия тен отпреди малко.
Шотландецът се изчерви още по-силно. В този момент беше готов да даде всичко, за да остане сам и да изследва по-пълно онова, което си припомняше, но присъствието на нежелания гост го правеше невъзможно засега. Въздъхна и го отложи за по-късно.
— Тя я бе разплакала. Вбесих се, тъй като знам от опит колко зъл може да бъде езикът й и поисках да разбера какво й е казала.
— Досещам се коя е особата със злия език, но кого е разплакала?
Тъй като Рейфиъл зададе въпроса с присвити очи, беше ясно, че няма да се откаже от покровителственото си отношение, затова събеседникът му побърза да отговори:
— Не беше сестра ти, а Сабрина. Опитах се да разбера от нея какво се е случило, но безуспешно. Беше прекалено разстроена. Затова отидох да отстраня причината. Помня, че бях вбесен, когато най-после я намерих, тъй като това се оказа трудна работа. Най-накрая една камериерка ми каза, че била в стаята си. Реших, че е отишла там да вземе нещо, защото беше все още рано. Празненството беше в разгара си и беше по-добре, ако ще си разменяме горещи приказки, да го направим горе, където нямаше да ни чуят. Изобщо не ми мина през ума, че тя се бе прибрала с намерение да си ляга.