Офелия наруши тишината с дълбока въздишка.
— Бих искала да се извиня — заяви тя, като се изчерви, леко и сведе очи. — Осъзнавам, че бях малко злобна онази вечер на празненството и това бе причината да изгубиш търпение. Бих искала да обясня защо…
— Не си прави труда — прекъсна я, без да се церемони нейната домакиня. — Това наистина няма значение.
— За теб може би, но аз съжалявам за грубите слова, които разменихме. Все пак сме приятелки.
Сабрина сигурно щеше да изфучи презрително, ако не бе вцепенението й. В действителност двете никога не бяха били истински приятелки.
Офелия бе представила Сабрина на своите познати, но какъв избор имаше, при положение, че тя гостуваше дома й? Никакъв. Сега Сабрина си даваше сметка, че нейната домакиня тогава бе направила това доста неохотно и то защото бе длъжна да го направи. Единствените случаи, в които се сещаше за тяхното „приятелство“, бяха когато искаше нещо от Сабрина и я караше да й се чувства задължена.
Но както обикновено, Офелия не обърна внимание на липсата на интерес у събеседницата й към темата и се захвана да обяснява това, което смяташе за необходимо.
— Нали разбираш, през онази нощ аз не бях толкова уверена, колкото изглеждах. Не знам защо… Всъщност знам. Защото планът на Дънкан, с който той целеше да ме накара да ревнувам, действаше. Но, каквато и да бе причината, започнах да изпитвам съмнения, и това ме ядосваше, което, за жалост, си изкарах на теб. Не съм свикнала да се съмнявам в себе си и после да се убеждавам колко глупаво е било от моя страна да изпитвам подобни чувства. Ами да, непосредствено след това той се отказа от по-нататъшни преструвки и ние отново се сгодихме.
Последната забележка пропука вцепенението на Сабрина. Непосредствено след това? Преди да попадне на Сабрина навън ли?
— Кога стана това? — Попита тя.
— Има ли значение?
— Кога?
Острият тон накара Офелия да премигне, но поразмисли и отговори:
— Ами, веднага след като ти си отиде. Аз бях разстроена и се оттеглих. Дънкан явно ме е видял, като се качвам, защото ме последва и настоя — настоя, разбираш ли — да се сгодим отново. Толкова са неудържими тези шотландци. Предполагам, че просто не е можел да се преструва повече. Колкото по-скоро отново се сгодим, толкова по-скоро ще се оженим — вероятно го е осъзнал. И е толкова страстен — додаде тя, изчервявайки се леко. — Имах чувството, че ще ме обладае на мига, ако не ни бяха обезпокоили.
Чула това, Сабрина се отпусна на най-близкия стол. Шокът не бе по-малък, отколкото през онази сутрин, когато научи за съобщението… Ако можеше да се вярва на Офелия, страстта на Дънкан бе разбудена от нея. Тъй като не бе успял да я задоволи, зарази въпросното посещение, когато бе открил Сабрина сама, преди страстите му да бъдат охладени, той се бе възползвал от предоставилата се възможност. Случилото се нямаше нищо общо с нея самата. А през онази нощ в каретата бе съвсем тъмно и той бе имал възможност да си представя, че е с тази, която желае.
Като имаше предвид всичко станало, Сабрина повярва на своята събеседница. Ако тя не беше чак толкова красива или самата Сабрина — малко по-хубава, тогава може би щеше да има известни съмнения. Но не можеше да се самозаблуждава в това отношение. Офелия бе в състояние да я победи с вързани ръце, когато ставаше дума за който и да е мъж.
Въпросът беше дали имаше право да обвинява Дънкан, задето бе взел това, което му бе дала така безусловно, след като вече е бил сгоден за друга? Не би ли постъпил така всеки мъж? Не, не можеше да го вини. Освен това все още го обичаше. Искаше й се да не го обича, но очевидно не зависеше от нея. Не че нещо щеше да се промени, ако го обвиняваше. Той пак щеше да се ожени за Офелия, а тя да бъде докрай съкрушена в деня на сватбата му.
А Офелия продължаваше, без да си дава сметка каква мъка причиняваха думите й на Сабрина.
— Толкова се радвам, че си изяснихме нещата и сме отново приятелки. Едит и Джейн ме изоставиха. Обещаха да се върнат за сватбата идната седмица, но се съмнявам, че ще намерят време, след като се озоват отново във вихъра на лондонския живот… Знам, че аз самата не бих намерила такова. Но без тях в имението е толкова скучно. Наистина трябва да дойдеш отново в Съмърс Глейд, Сабрина, дори само за да ми правиш компания.
За щастие бе й спестено обяснението защо за това и дума не може да става, когато Алис най-сетне пристигна, огледа бледото й изпито лице и я накара да си легне веднага, сякаш не бе прекарала в леглото последните три дни.
„Неразположението й още не е отзвучало“ и „Не трябваше още да слиза“ бяха обясненията, които Алис даде на гостенката. Не че Сабрина имаше нужда от извинения, за да се върне в стаята си. Офелия можеше да си мисли каквото иска, не я засягаше. Надяваше се само тя да е казала всичко, което е имала да й казва и да не се появява повече в дома й.