Оказа се обаче, че предположението й относно причината за разговора, е напълно погрешно. Щом седна срещу писалището на маркиза, той строго заяви:
— Освен че исках да ви уведомя, че родителите ви са известени за случилото се и ще пристигнат в най-скоро време, исках да поговорим по някои неотложни въпроси.
— Разбира се — отвърна тя.
Тонът му показваше, че въпросите нямаше да бъдат особено приятни, както си бе и помислила.
— Бях информиран от няколко места за навика ви да разпространявате клюки и слухове.
Младата жена тутакси придоби обидено изражение. Нима смяташе да й чете назидателна лекция, след като даже още не бяха сродени?
— Всички клюкарстват, лорд Невил — отбеляза недоволно тя.
— Не всички. Но тези, които го правят, обикновено имат недостойни намерения. Искам просто да знаете, лейди Офелия, че няма да търпим подобно поведение. Омъжите ли се веднъж в това семейство, ще трябва да се държите безупречно.
Сега вече беше не само обидена, ами и шокирана. С недостойни намерения? Тя? Що за твърдение! Понякога действително смяташе за уместно да поставя другите на място, в други случаи се налагаше да си отмъсти, но чак пък недостойни намерения?
Но той най-вероятно имаше предвид кампанията, която бе предприела с цел да осмее Дънкан, за да се измъкне от брака, който тогава не бе желала. Разбираемо беше, че приема лично онзи инцидент. Но тя не се бе държала недостойно спрямо него и изобщо не бе навредила на Дънкан. Това бе просто едно от нейните средства за постигане на целта.
— Ако имате възражения, относно моето поведение, сър, просто го кажете, но не ме обвинявайте в нещо, което…
— Скъпо момиче — прекъсна я спокойно нейният събеседник. — Ако ме беше изслушала внимателно, щеше да разбереш, че наистина поведението ти не ми допада. Дори фактът, че неколцина човека вече ми обърнаха внимание върху него, говори доста сам по себе си. За теб се разпространяват клюки и това е недопустимо. Седни! — Нареди й той, когато тя се изправи възмутено.
Офелия се отпусна обратно на стола. Страните й горяха. Ако събеседникът й не беше толкова високопоставена личност, щеше да излезе незабавно оттук. Единствено това я възпираше. А не защото я плашеше строгият му тон.
— Не ме разбирай погрешно — продължи той все така спокойно и същевременно — безапелационно. — Този разговор щеше да се състои по-рано, ако Дънкан не беше отказал да се ожени за теб, след като се запознахте. Трябва да разбереш, че бракът в това семейство влече след себе си голяма отговорност, за каквато може би не си подготвена или не си очаквала.
— Аз съм дъщеря на граф — отговори надменно тя. — Уверявам ви, че във възпитанието ми няма пропуски.
Погледът му беше прекалено скептичен, за да й донесе успокоение. Нещо повече, старецът продължи в същия дух:
— Твоите родители са живели в Лондон почти през целия си живот и възпитанието, което си получила, може би няма да ти свърши работа тук. Това е провинциално имение. Като бъдеща маркиза ще имаш определени задължения, които ще изискват доста от твоето време и ще създават предпоставки да се срещаш с широк кръг хора, от коминочистачи и викарии до самата кралица. Но независимо с кого се срещаш, ще трябва да се държиш подобаващо за една маркиза Бърмингдейл.
— И за каква работа става дума? — Намръщи се младата
— За нормалните задължения, свързани с имение с такива размери. Предполагам, че си обучена поне да ръководиш голямо домакинство? Моят секретар ще те инструктира относно конкретните ти задължения, които ще трябва да изпълняваш в допълнение към домакинските. Достатъчно е да кажа, че ще имаш много малко време за забавления… или клюки.
— Няма да се забавлявам? — Не повярва тя.
Не говореше сериозно. Винаги бе свързвала титлите от подобна величина с безкрайни забавления. Лондонските дами с такъв ранг бяха домакини на най-посещаваните балове. И тя, разбира се, мечтаеше как ще заеме своето място сред тях и ще бъде тяхна кралица.
Но стария маркиз май наистина говореше сериозно, тъй като продължи:
— Тук нямаме навика да даваме непрекъснато балове. Това празнично събитие бе голямо изключение и имаше конкретна цел. То няма да се повтори. Нито пък поддържаме къща в Лондон. Това са безсмислени разходи, защото почти никога не ходим там.
— Аз имам семейство в Лондон — напомни му тя. — Разбира се, че ще посещавам…
— Твоето семейство може да идва тук — прекъсна я лорд Невил. — Повярвай ми като ти казвам, че няма да имаш време да пътуваш или да се забавляваш. Нито пък Дънкан, не че той би искал. Ще се наложи да промениш начина си на мислене в това отношение. Отсега нататък гледай на себе си като на провинциалистка.