— О, не, използва се, когато овцете се размножат много и в кошарите няма достатъчно място за малките агънца, а навън е сковал студ. И, разбира се, в сезона на стригането, когато идват представители на клана от най-далечни места. Тогава имаме нужда от достатъчно голямо помещение, където да ги храним всичките, и това върши добра работа.
Хенри нямаше представа дали току-що казаното не беше също шега. А и предпочиташе да не разбира, а поканата да отиде в топлия кабинет звучеше обещаващо, затова побърза да последва младия мъж.
Останалата част на къщата беше наистина мебелирана комфортно и в съответствие с очакванията, които пораждаше у човек величественият й вид. Ако при влизането си Хенри не бе обзет от такова неустоимо желание да се озове по-скоро пред огъня и вестибюлът не беше толкова тъмен по това време на нощта, може би щеше да забележи това още преди да бъде въведен в превърнатата в кошара всекидневна. Но сега, когато на една маса бе поставена газена лампа, можеха да се зърнат входовете на другите стаи и елегантната, удобна мебелировка.
Кабинетът беше малък, но много приятен, затоплен от огъня в голямата камина, което показваше, че младежът бе работил допреди малко. Хенри предположи, че това е управителят на имението на Арчибалд, но вече беше направил достатъчно погрешни предположения, затова попита любезно младия мъж за името му, още щом се настани в мекия, тапициран с кожа фотьойл срещу писалището.
— Аз съм Мактавиш, разбира се.
Този отговор не му каза кой знае колко, особено като се имаше предвид, че вероятно всички живеещи в имението носеха това име, но адвокатът беше прекалено уморен от пътуването и суровото време, затова не настоя за повече разяснения.
— Лорд Арчибалд уведомен ли е за пристигането ми? — попита вместо това той.
— Старецът вече си е легнал, тъй като става много рано сутрин. Но може да кажете на мен какво ви води при него.
Независимо дали беше управител или секретар, този човек очевидно се занимаваше с делата на Арчибалд, затова Хенри не виждаше причина да не му отговори.
— Дойдох, за да взема внука на лорд Невил.
Странно, но тези думи като че ли развеселиха младия Мактавиш. Той присви почти незабележимо устни. Тонът му обаче беше издайнически.
— Така ли? — изрече развеселено той. — Ами ако внукът му не желае да бъде взет?
Адвокатът въздъхна. Не биваше да се занимава със служители.
— Наистина би трябвало да обсъдя този въпрос с лорд Арчибалд — рече той.
— Така ли смятате? Дори и след като внукът е на такава възраст, че може да решава сам?
Хенри бе толкова изтощен, че нямаше сили да се ядоса.
— Тук няма какво да се решава, млади човече — отвърна той. — Дадено е обещание и лорд Невил изисква то да бъде изпълнено.
При тези думи неговият домакин се облегна назад и се намръщи.
— Какво обещание?
— Лорд Арчибалд е наясно с това, както му е ясно и че моментът е дошъл…
— Какво… по дяволите… обещание? Аз съм внукът и на двамата и аз ще реша дали въпросното обещание трябва да бъде изпълнено, ако засяга мен.
— Вие сте Дънкан Мактавиш?
— Да, и по-добре веднага ми обяснете веднага за какво става дума!
ГЛАВА 5
— Мили Боже, никога ли не са ви казвали?
Дънкан Мактавиш се изправи зад писалището си, наклони се над него и почти изкрещя:
— Нима имам вид на човек, който знае за това?
Хенри го гледаше невярващо. Знаеше със сигурност, че Дънкан е на двайсет и една години. И през всички тези години никой не му го беше казал? Дори родителите му? Нито пък лорд Невил го беше предупредил, че внукът му не е уведомен. Вече започваше да се пита дали наистина Невил не знаеше.
Освен това се упрекна, че не бе разбрал по-рано кой стои пред него. Очите на младежа бяха действително точно копие на тези на Невил — тъмни, среднощно сини. Носът имаше патрицианския профил, с който бяха известни всички представители на семейство Такъри. Поне всички предшественици, чиито портрети висяха в галерията на Съмърс Глейд. Младият Дънкан обаче не приличаше по нищо друго на маркиза. Макар Хенри да не бе виждал маркиза на младини, знаеше портрета му от времето, когато бе бил на възрастта, на която беше сега внукът му.
В Невил Такъри, четвърти маркиз Бърмингдейл, нямаше нищо забележително, което да привлича вниманието. На младини той бе имал съвсем обикновена външност и това не се бе променило особено с времето, а той вече наближаваше осемдесетте.
Огромният ръст на Дънкан вероятно бе наследен от рода Мактавиш. Както и тъмночервеникавият цвят на косата. А освен това беше красив, и то много, по един мъжествен, суров начин. Именно тази мъжественост го правеше да изглежда по-възрастен за годините си.