И двамата му дядовци вече изобщо не го контролираха. Бяха получили каквото искаха — булка, макар и да не изглеждаха щастливи, че това щеше да бъде точно Офелия Рийд. Може би бяха не по-малко нещастни от него самия, задето съпруга щеше да му стане момиче, което не би избрал никога доброволно… ако изобщо имаше някакъв избор.
Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, все едно бе попаднал в капан. Дори когато разбра, че ще трябва да отиде да живее в Англия с дядо, когото не познаваше, нито имаше желание да опознае. Тогава се бе разгневил. Но сега трябваше да се ожени за жена, която даже не харесваше, и със съзнанието, че никога няма да хареса, и тази мисъл го измъчваше с безнадеждност.
Имаше нужда някой да го разведри. Имаше нужда от Сабрина. Но започваше да мисли, че няма да я види никога повече и това засилваше още повече болката му.
Страхуваше се, че е изгубил приятелството й, че сега тя го избягва умишлено, тъй като бе започнала да го презира. Не можеше да я вини за това. Беше се възползвал от нея, когато бе силно разстроена и най-вероятно не бе в състояние да разсъждава трезво. Нищо чудно даже да го мрази заради това. И за капак бе станало така, че след като я бе любил, бе обявил годежа си с друга жена. — Не смееше да си представи какво мислеше тя по този въпрос, но то със сигурност не беше добро. Но не бе имал възможност да обясни… тъй като тя не желаеше да го види.
Беше ходил в дома й, беше оставял послания. Бяха му казали, че е неразположена, което можеше да означава много неща, в това число и „да се маха“. И макар да бе известна със слабостта си към дългите разходки, които правеше всеки ден и понякога дори по два пъти на ден, не я беше срещнал нито веднъж. Но не защото не се бе постарал да я открие. Прекосяваше пътя към Оксбоу многократно всеки ден, минаваше покрай дома й. Седеше часове наред на хълма, където я бе видял за първи път с надеждата, че да мине оттам. Но не я бе видял нито веднъж, поне от разстояние.
И ето, че сега я съзря. Тя вървеше по пътя далеч пред него, увита в дебела наметка, която скриваше извивките на прекрасно закръгленото й тяло, вятърът развяваше косите й. Пришпори коня си в галоп, за да я настигне. Искаше му се да я притисне в обятията си и никога да не я пуска. Вместо това извика подир нея, изливайки цялата си безпомощност, страх и болка.
— Какво правиш навън в този студ, след като беше болна? Или всъщност не си била болна? Защо, по дяволите, не слезе да се видим, когато дойдох?
Тя го изгледа вяло. Отвори уста да отвърне, затвори я, отвори я и отново я затвори, накрая стисна здраво устни и отмина. Отмина?
Младият мъж гледаше след нея невярващо. Но това му даде възможност да осъзнае колко обвинително бяха звучали думите му. Всеки, дори някой толкова безгрижен и жизнерадостен като Сабрина, щеше да се засегне.
Той въздъхна и пришпори жребеца си след нея.
— Почакай! — Тя не спря. — Поне поговори с мен.
Този път младата жена спря и отвърна простичко:
— Не трябва да ни виждат да разговаряме, Дънкан.
— Защо?
— Вече си сгоден. Нямаш работа да навестяваш други жени… нито да ги задържаш на пътя. Ако някой ни види, може да си направи неправилен извод и това да стигне до Офелия, а и двамата не бихме искали да стане така, нали?
И тръгна отново. Думите й го вбесиха толкова, че не обърна внимание на горчивината, която долови в гласа й.
— Изобщо не ме интересува какво мисли тя — изръмжа, той. — Ще посещавам приятелите си, ако искам. Или вече не сме приятели?
Това я накара да се обърне, но само колкото да каже:
— Офелия няма да ти позволи да имаш приятелки, Дънкан, или още не си разбрал колко е ревнива и каква жлъч може да сипе?
— Това, което се случи онази нощ ли те разстрои? Тя насочи отровния си език към теб, така ли?
Сабрина въздъхна.
— Не съвсем. Разстроена съм, защото и аз се ядосах и слязох на нейното ниво. Просто не бях аз. Ужасих се, че мога да позволя на езика си да действа по собствена воля.
Сабрина да се разгневи? Не можеше да си го представи, но определено искаше да го види. Всъщност не, не искаше. Резервираното й държание в момента беше предостатъчно.
Слезе от коня и я догони.
— Поне твоето избухване нямаше ужасни резултати. Понякога да загубиш хладнокръвие е достатъчно да си съсипеш живота.
Промълви го толкова мрачно, че само един напълно безразличен към него човек не би го попитал това, което го попита тя:
— Как да го съсипе? Какво си направил?
— Ядосах се много, че се е държала зле с теб и те накарала да хукнеш навън посред нощ. Фактът, че бе станало след разговора ти с Офелия, показваше ясно каква е причината.
— Но аз не се разстроих всъщност заради нея. Прикритите й обиди обикновено не ме засягат. Повече ме шокира собственото ми поведение.