Можеше да й каже истината, че едвам я понася, но това вероятно само щеше да ги отчужди още повече дори преди сватбата. Всъщност, като се имаха предвид всички обстоятелства, това разрешение му се струваше идеално… поне за него самия. Другият вариант беше да се опита да се погоди с нея, да направи най-доброто от един нежелан брак. Не беше сигурен, че е в състояние да осъществи подобно нещо, а и то несъмнено рано или късно щеше да доведе до отчуждаване. Защо тогава да си прави труда?
Всъщност знаеше много добре отговора на този въпрос. Щеше да се постарае заради Арчи. Арчи искаше внукът му да се ожени и да му осигури наследници. Нямаше да получи тези наследници, както се надяваше, но Дънкан разполагаше с достатъчно време, за да го накара да види логиката във всичко това. Нямаше обаче да има никакви наследници, ако Дънкан не успееше да легне със собствената си съпруга.
— Какво ще си помислят хората?
Нима беше още тук? Младият мъж въздъхна в себе си и се обърна.
— Например, че не искаме да се оженим ли?
Сам остана изненадан от думите си. Те излязоха сами от устата му, въпреки вътрешната борба, която бе водил до преди малко. Толкова за намерението му да се преструва. Предпочиташе обаче истината, а и може би щяха да успеят някак си да намерят начин да се справят.
Тази мисъл го накара да се запита дали все пак не бе възможно Офелия да се промени или вече бе прекалено погълната от собствената си особа? Дали някога щеше да пожелае да я промени? Отговорът й показа, че това бе една обречена на неуспех кауза.
— Е, аз не желая да се омъжвам за теб — заяви тя. — Поне вече не искам, откакто дядо ти ми показа колко скучен ще бъде животът ми тук. Но ти… няма причина ти да продължаваш да се преструваш, Дънкан. Знаеш добре, че нямаш нищо против да се ожениш за мен. Несъмнено единственото, с което не си съгласен, е начинът, по които се сгодихме повторно.
Не може да се каже, че младият мъж изгуби напълно ума и дума, но все пак му бе необходимо известно време, докато достатъчно се окопити от изумлението, за да бъде в състояние да отговори:
— Никога ли не ти е минавало през ума, Офелия, че съвсем не за всички външният вид е най-важното нещо, че някои мъже предпочитат истински качества у момичето, за което се женят, вместо красиво лице?
Тя го гледа известно време неразбиращо, после се изсмя снизходително и отвърна:
— Получила съм стотици предложения за брак, които доказват противното, и повечето от тях бяха направени от мъже, които почти не ме познават. Какви изводи можеш да си направиш от това относно мъжките предпочитания?
— Какъв е моят извод ли? Ами те явно са те убедили, че твоята красота е единственото, което има значение. И те очакваше доста грубо събуждане, ако се бе омъжила за някой от тях, след като те опознае. Ще бъда откровен с теб. Не ми харесва държанието ти, не ми харесва злобата, която излъчваш, не ми харесва начинът, по който се отнасяш с хората, сякаш никой няма значение за теб.
— Ако мислиш…
Той прекъсна възмутения й отговор с цялото спокойствие, на което бе способен:
— Замълчи за момент и ме остави да ти обясня защо казвам всичко това. Ако ще се женим, а както изглежда, няма какво да ни спаси от такова развитие на нещата, ще можем да избираме само между две положения: или да живеем в мир един с друг, или да направим с общи усилия живота си ад. Но единственият начин да постигнем мира, е като промениш поведението си. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?
— В поведението ми няма нищо нередно.
Дънкан въздъхна.
— Ако дори не си в състояние да признаеш, че твоето високомерие и злобни намеци заслужават порицанието ми, тогава няма какво повече да говорим.
— Значи една дребна обида от моя страна е достатъчна, за да ме наречеш злобна? А не те ли интересува да разбереш защо те обидих? Не те ли интересува, че не исках да се омъжа за теб, че бях разярена, задето, ме бяха сгодили за теб, без поне да ме попитат дали искам? Мечтаех да се отърва от годежа, това е всичко. Какво толкова лошо има?
— Имало е значи и други възможности. Най-очевидната от тях е да беше споделила с мен чувствата си и тогава щяхме най-приятелски да развалим годежа.
— Сигурно се шегуваш. Знаех добре, че видиш ли ме веднъж, нищо няма да може да те спре и ще пожелаеш да се ожениш за мен… освен ако не бъдеш предизвикан да анулираш годежа в момент на гняв, както и направи.
Разбра логиката на доводите й… Поне до известна степен. Той действително бе решил, че е невероятен късметлия, когато я видя. Незабавно бе запленен от красотата й, също както и другите мъже несъмнено. Ако тогава му беше казала, че не иска да се омъжи за него, може би щеше да се опита да я накара да промени мнението си поне преди да я опознае и да открие, че не може да харесва създание като нея. Така че честността от нейна страна може би нямаше да промени нищо.