И старата мома се разкиска на собственото си остроумие.
Сабрина не насърчи с нищо словоохотливостта й — нещо повече, изостави я неприлично бързо. Но преди да успее да излезе от града, последва четвърта среща.
Тя беше най-лошата — с дядото на Дънкан. Не с Невил. С него вероятно щеше да се справи, ако преживееше шока от факта, че го вижда в Оксбоу. Но този, който я извика, бе шотландският му дядо. Той се появи от гостилницата на странноприемницата в Оксбоу и макар тя да не се бе запознавала още с него, той очевидно я познаваше много добре, тъй като я повика по име.
— Вие сте Сабрина, приятелката на Дънкан, нали? — Тя кимна и той продължи: — Смятах да се запознаем в Съмърс Глейд, но вие престанахте да идвате и аз се много чудих. Повечето от останалите млади дами си тръгнаха след като не спечелиха момчето, което е напълно разбираемо. Но вие… не мислех, че идвахте заради това.
— Не, не идвах заради това.
— Защо тогава спряхте да идвате? — Този директен въпрос, зададен с обвинителен тон, я накара да се изчерви. За нещастие Арчибалд забеляза смущението й и го изтълкува правилно. — Значи такава била работата — започнала си да изпитваш към момчето нещо повече от приятелство?
Да си признае, особено пред него, беше почти сигурна гаранция, че информацията ще стигне до Дънкан, а при създалите се обстоятелства това бе последното, което желаеше. Опитът да излъже, нещо, което ненавиждаше, но в този случай нямаше друг избор освен да го направи, я, накара да се изчерви още по-силно.
— Изобщо не е така. Дънкан е очарователен, харесвам го много, но наистина само като приятел.
Изражението му беше скептично, но въпреки това не отрече твърдението й.
— Ох, радвам се да го чуя. Не че не сте чудесно момиче, сигурен съм, но старият Невил започваше да се тревожи, задето Дънкан ви отделя толкова голямо внимание, и момчето ни увери, че сте му само приятелка, макар и най-добрата. Осмелявам се да твърдя, че вие наистина сте му най-добрата приятелка. Затова ми се струва странно, че го изоставихте в такъв критичен за него…
— Моля? — прекъсна го Сабрина. Гласът й прозвуча доста студено, но не толкова заради последното му обвинение, колкото заради забележката „разтревожи се заради вниманието, което Дънкан ви отделяше“. — Нима съм го изоставила? В продължение на няколко дни не се чувствах добре и не съм ставала от леглото, но това не означава, че съм го изоставила. Ние вече говорихме след годежа му.
— А, добре, не знаех това — отвърна старецът и попита смутено: — Той, ъъъ, спомена ли как, ъъъ… каква глупост доведе до неговата…
Закашля се и се отказа от по-нататъшни опити да разбере какво е било споделено с нея, без да споменава за какво точно става дума. Младата жена за малко не се усмихна на смущението му, макар да не й беше никак весело, като се има предвид колко болезнена беше темата.
Но й дожаля за стария шотландец, затова призна:
— Ако имате предвид дали Дънкан ми е казал, че всъщност не е поискал ръката на Офелия и дали е споменал какво е довело до подновяването на годежа им, да, точно така направи.
Арчибалд въздъхна облекчено.
— В такъв случай мога да говоря свободно. Слава Богу, тъй като не обичам да заобикалям каквато и да било тема. Именно заради това се притеснявах от отсъствието ти, момиче. Точно сега той има нужда от приятели. Надявам се, че си успяла да го поразвеселиш, когато си говорила с него?
Да го поразвесели ли? Срещата й с Дънкан онзи ден на пътя бе направо драматична. Фактът, че е бил принуден да се ожени за Офелия, не бе много по-приятен от мисълта, че го е направил, защото е искал. Но двамата й бяха разказали съвсем различни неща за своите отношения. Офелия бе известна със склонността си да изопачава нещата, затова бе напълно възможно твърденията й за страстта, която изпитвал към нея Дънкан, да са измислица. Но не се знаеше дали в случая не лъжеше Дънкан, като твърдеше, че не иска Офелия за съпруга.
Той й напомни, че истински компрометираната бе самата Офелия. Но дали това не е било намерението му през цялото време? Дали не бе поискал ръката на Офелия в миг на страст и не бе съжалил за това веднага, след като се раздели с нея? И дали после не бе използвал Сабрина като отдушник?
Не й се искаше да вярва подобни неща, но бе напълно възможно да е станало точно така. А и защо Офелия би излъгала за времето, когато й бе предложил брак? Само защото Сабрина не бе успяла да скрие колко важен е за нея отговорът?
Само се заблуждаваше, като се опитваше да си го представи в лоша светлина, с надеждата, че така ще убие любовта си към него. Тази тактика просто не действаше. Тя не вярваше той да я е излъгал. Но дори да я бе излъгал, нямаше съмнение, че сега бе много нещастен заради това, което бе сторил.