Беше й се искало да го ободри през въпросния ден. Желанието й бе силно, но как може да ободриш някого, когато самата ти се чувстваш толкова нещастна?
Реши да избегне напълно въпроса на Арчибалд и за тази цел премина на друга тема:
— Днес чух, че Дънкан бил заминал за Лондон. Може би пътуването ще го отвлече от…
— Не, отиде да търси онова момиче, Нюболт, така че съзнанието му не е заето с нищо друго.
Тази новина я изненада и изпълни с надежда.
— Значи е разбрал къде да я търси?
— Не — разочарова я той. — Просто не искаше да стои без да върши нещо, докато хората на Невил я издирват затова тръгна сам. Не че има шанс да я намери, и той го знае добре. Времето преди венчавката е твърде малко.
— Да, така е.
Някак си успя да сдържи въздишката си.
— Аз самият исках просто да отложим датата, но Невил смята, че всяко извъртане от наша страна ще отприщи скандала.
— В такъв случай да се надяваме, че ще има късмет.
— Слаба надежда. Но ако успее да се измъкне от този кошмар, струва ми се, че ще поиска да се ожени за теб.
Сабрина премигна.
— За мен ли?
— Да, но ще го направи пак от съображения, които не са достатъчни за сключването на брак. Той иска да си до него, това е всичко. И вече показа на какво е готов, само и само да си осигури присъствието ти, като те покани на празненството, макар това да означаваше нежеланото присъствие и на Офелия заради това. Щеше да те покани да живееш в Съмърс Глейд, ако не беше неблагоприлично. И мисля, че ще ти предложи брак, само и само да те има постоянно край себе си. Толкова цени твоето приятелство. Но това е всичко. Не се заблуждавай, че храни други чувства. В противен случай и двамата ще съжалявате.
Сабрина се молеше да успее да сдържи емоциите си само още няколко минути, докато се измъкне от този смущаващ разговор. Чу, когато Арчибалд спомена още първия път, че по думите на Дънкан тя била за него само приятелка. Тогава се опита да не мисли за това, иначе щеше да разкъса отново сърцето си. Той обаче бе засегнал болезнения въпрос отново и тя просто нямаше как да не му обърне внимание. Приятелка. Тя беше само приятелка. Никога нямаше да бъде нещо повече от приятелка.
— Притеснявате се за неща, които никога няма да се сбъднат, тъй като до сватбата остават само два дни.
— Така е — въздъхна шотландецът. — Моите извинения, момиче, но се почувствах длъжен да те предупредя… за всеки случай. Нали ще дойдеш на венчавката?
Да стои и да гледа как Дънкан и Офелия се бракосъчетават за вечни времена? Никога. Това породи отново нужда да отклони отговора.
— Сигурна съм, че всички, които получат покани, ще дойдат. Сега наистина трябва да се прибирам. Лелите ми не очакваха, че ще се забавя толкова, и ще започнат да се притесняват…
Не чу въздишката му, тъй като побърза да се отдалечи. Арчибалд вече съжаляваше за това, което й бе казал. Със закъснение осъзна, че бе поставил каруцата пред коня. Нямаше причина да я предупреждава, след като внукът му щеше да се жени за друго момиче. Ако успееше да се спаси от тази ужасна перспектива, тогава трябваше да я предупреди, а не предварително.
ГЛАВА 42
Писмото пристигна на другия ден следобед. То обърка напълно Сабрина. Наистина помисли, че става дума за шега — толкова абсурдно беше. Ако за някой се иска откуп, защо само четирийсет лири? Ако сумата беше четирийсет хиляди или дори само няколко хиляди лири, тогава може би щеше да го приеме сериозно, но някакви си четирийсет лири? Сигурно беше шега.
За нещастие не можеше да остави нещата така. Не беше сигурна дори дали човекът, който бе подписал писмото, е действително същият. Ако беше шега, тогава не го беше изпратила въпросната особа. Нямаше друго писмо от тази личност, за да сравни почерка и подписа. И така, трябваше да действа така, сякаш информацията е истинска, колкото и невероятно да изглеждаше това.
Разбира се, показа писмото на лелите си. Този, който го бе изпратил, я молеше да го запази в тайна, но не можеше просто да излезе от къщи, без да ги предупреди за причината.
И Алис, и Хилари сметнаха, че някой се е пошегувал, при това доста безвкусно. Но и двете имаха желание за малко приключения, дори и да си загубеха времето. Затова извикаха кочияша от Оксбоу, където живееше, и, същия следобед трите напуснаха дома си.
Знаеха, че няма да могат да бъдат през цялото време с племенницата си. Според инструкциите Сабрина трябваше да отиде сама с парите. Но и двете бяха на мнение, че тя не може да пътува сама, освен това искаха да бъдат наблизо, за да открият по-скоро кой бе авторът на шегата.