Младата жена не гледаше на това като на приключение, а като на основателно извинение за отсъствието си на венчавката утре сутринта, тъй като съществуваше голяма вероятност да не успеят да се върнат навреме. Дори да тръгнеха обратно веднага, след като се потвърди, че писмото е било само един фарс, щяха да се приберат много късно през нощта или по-скоро — в ранните часове на следващия ден. Следователно тя щеше да пропусне венчавката.
Пристигнаха, след като се бе стъмнило, затова намирането на посочения в писмото адрес ги затрудни. По това време на вечерта малко хора бяха все още по улиците и освен това на два пъти им дадоха неверни указания. Беше почти полунощ, когато най-сетне откриха къщата.
Алис и Хилари щяха да чакат в каретата, някъде наблизо. В писмото се наблягаше на това, че Сабрина трябва да отиде сама, за да не пострада някой излишно, но лелите й отказаха категорично да я оставят. Предупредиха я да вика много силно, ако има нужда от помощ. Мики, кочияшът, бе уведомен за всичко и бе се въоръжил с пистолет и страховито изглеждаща сопа. Двете стари моми също имаха оръжие. Сабрина едва не се разсмя, когато видя двете миниатюрни пистолетчета, които пъхнаха в чантичките си преди тръгване.
Според нея всички тези предохранителни мерки бяха голяма глупост. Тя самата очакваше да намери къщата празна или най-много на прага да я очаква друго писмо, в което се надсмиват над лековерността й. Пълната тъмнина вътре потвърди подозренията й. Никаква светлинка не се процеждаше през прозорците. А къщата беше много хубава, двуетажна, не прекалено голяма, но не и малка. Обстановката не изглеждаше подходяща за такива злодеяния като вземането на пленници с цел откуп.
Не видя никакво писмо. Опита да отвори предната врата. Беше заключена. Както се полага на една празна къща, помисли си младата жена. Отказа се да отиде да провери задната врата, тъй като имаше опасност да се спъне в тъмното, а и не се стараеше да запази в тайна факта, че е тук. Затова почука рязко на вратата. Колкото по-скоро се потвърдеше, че вътре няма никой, толкова по-скоро щяха да могат да си тръгнат обратно.
Вратата се отвори. Това бе първата изненада за Сабрина. Втората бе, че някой я дръпна силно вътре и затвори вратата след нея. Все още бе съвсем тъмно, но чуваше дишане и стъпки. А след това се появи и светлина, тъй като махнаха покривалото на някакъв фенер. Върху него обаче остана второ, по-тънко, така че светлината да бъде приглушена.
Беше заобиколена от четирима мъже. Обърна се, за да може да ги види всичките. Не се впечатли, макар да бе принудена да признае, че полученото писмо изобщо не беше шега.
Това бе банда нехранимайковци, дрехите им бяха в плачевно състояние, а тримата от тях бяха толкова слаби, че най-вероятно не им се случваше да се хранят редовно. Бяха ужасно мръсни — явно къпането бе също такава рядкост, както и храненето. Възрастта им можеше да бъде всякаква — от по-млади от нея самата до връстници на лелите й — трудно можеше да се определи под слоя мръсотия.
Четвъртият бе малко по-различен — той поне се бе постарал да изглежда по-представително. Беше чист, на около двайсет и пет години, с пригладена назад коса, достатъчно дълга да бъде хваната на опашка на врата. Макар също да бяха доста стари, дрехите му грижливо бяха закърпени и нямаше вид на гладуващ човек. Освен това той единствен от четиримата не бе насочил пистолет към гърдите й. И това бе причината да запази мълчание.
Вероятно бяха престъпници, но ако беше така, очевидно нямаха особен успех в занаята. Всъщност единствено оръжието навеждаше на мисълта, че не са благоразположени. А и изглеждаха доста не на място в тази хубава къща.
Когато изненадата й премина, Сабрина забеляза, че двама от мъжете също бяха изненадани. Скоро обаче разбра причината за тази реакция, тъй като заговориха едновременно, така че й бе малко трудно да схване думите им.
— Трябваше да бъде друга дама.
— Нали? И вие ли си мислите същото като мен?
— Можем да изпратим първата да донесе откуп за таз, туй си мисля аз.
— И аз си го помислих.
— Радвам съ, чи сми толкова единодушни. — Изсмя се. — Туй може да съ превърне в нещо доста изгодно.
— Да не говорим, чи изобщо ни ми съ иска да се разделям с меките легла на горния етаж.
— Носиш ли парите?
Това бяха първите думи, отправени към нея. Младата жена все още не можеше да се примири с мисълта, че те смятаха да я задържат тук, ако бе схванала правилно разговора им. Все още не се бе досетила как да ги разубеди, затова се налагаше да печели време.
— Ами, не съм сигурна, че знам за какво говорите — опита да блъфира тя. — И какво точно правите в моята къща?