— Твойта къща ли? Онзи човек каза, че й негова?
— Кой човек?
— Този, който натирихме в мазето, където шъ съ озовеш и ти, ако не носиш парите.
— Е, ще успея да намеря някакви пари — обърна се тя към последния, който бе говорил, — Колко искате?
— Тя шегува ли съ с нас? Не получи ли писмо, коет тъ накара да дойдеш тук?
— Писмо ли? Ами, да, но тази седмица си счупих очилата и така и не успях да го прочета. Да не би да ме известявахте за опасенията си, че някои възнамерява да нахлуе в дома ми? В такъв случай наистина заслужавате награда. Тези пари ли имахте предвид?
Непознатите се спогледаха объркани, докато най-сетне един от тях рече:
— Госпойце, отговори с да или не. Имаш ли четирийсет лири?
Странното число вече получаваше своето обяснение — четирийсет се делеше лесно на четири, но сумата си оставаше все така смехотворна.
— Ами, да, всъщност…
— Тя каза „да“.
Последва разочаровано изръмжаване.
— Чух я, но няма да й лесно.
— Тя е луда — каза някой зад гърба й. — Изобщо ни съ опитвайте да я разберете.
— Само съ уверете, чи носи парите.
Грабнаха чантичката от ръцете й. Тя се възпротиви възмутено:
— О, ама не така…
— Празна е — оплака се похитителят на чантичката. — За кво й е празна чантичка?
— Казах ти изобщо да ни съ опитваш да разбереш господарите. Всичките съ побъркани.
Чу се ново разочаровано изръмжаване откъм лявата й страна.
— Къде са парите, госпойце?
— В джоба ми, разбира се. Честно казано, и на глупаците им е ясно, че не трябва да си носят парите в чантичката, тъй като тя е първата мишена на крадците. Нали и вие точно това направихте току-що?
Четиримата се спогледаха отново, този път със сериозно недоволство. Сабрина не се изненада особено, когато в следващия миг един от тях я сграбчи грубо за ръката и я помъкна към горния етаж.
Явно не трябваше да опитва тази тактика с тях. Те не я оцениха. След като чу, че възнамеряваха да я задържат, трябваше да помисли върху промяната на ситуацията. Но заключенията никак не й харесаха. Сега се налагаше да, изнамери начин да ги накара да я пуснат.
Това бе от първостепенна важност. Знаеше, че ако не се появи навън известно време, лелите й ще почукат на вратата и също ще бъдат задържани. А ако ги хванеха и трите, кой щеше да донесе откупа? Със сигурност не далечният роднина, който бе получил титлата на прадядо й и отказваше даже да признае роднинството си с тях.
Блъснаха я в някаква стая и затръшнаха вратата. Тук поне щеше да има възможност да размишлява, без никой да й отвлича вниманието, или по-скоро щеше да има… ако Мейвис Нюболт не беше в същата стая.
ГЛАВА 43
Помещението беше тъмно. Разбра, че не е сама, когато чу недоволния глас, който долетя някъде от средата на стаята. Разпозна го веднага:
— Какво искате пък сега?
— Това съм аз, Сабрина — обяви новодошлата по посока на гласа. — Не ме ли очакваше?
— О! Да! Но какво те забави толкова? Дадох им писмото преди дни.
— Получих го едва днес.
— Какви идиоти само — възкликна Мейвис. — Трябваше да се досетя, че не знаят как да пуснат по пощата писмо. Е, няма значение, най-после си тук. Нямаш представа колко ценя жеста ти.
— О, няма нищо — отвърна Сабрина. — Просто съм изненадана, че се свърза с мен. Помислих, че писмото е някаква шега.
Последва въздишка.
— Де да беше. Много съжалявам, Сабрина, наистина много съжалявам, че те намесих във всичко това. Просто не се сетих за никой друг в близост, с когото да се свържа. Щеше да отиде много време, докато се свържа с родителите си. Освен това те мислят, че съм все още в Съмърс Глейд и не бих искала да разберат истината. Щяха да ми се ядосат, като научат, че съм си тръгнала оттам, но не съм се прибрала веднага вкъщи и за капак се е случило това.
Те вече знаеха, че дъщеря им не е там, където предполагаха, но Сабрина реши засега да не го споменава. Искаше първо да се увери, че приятелката й е добре.
— Тук няма ли лампа, която може да бъде запалена? Струва ми се доста странно да разговаряме така в мрака.
— Има няколко, но газта в тях вече изгоря, а те не искат да ги напълнят — най-вероятно не желаят да си направят труда да проверят къде стои газта, проклетите му мързеливци.
Миг по-късно обаче в стаята нахлу лунна светлина, тъй като Мейвис дръпна завесите на двата прозореца. Сабрина бе прекарала няколко минути в пълна тъмнина и тази слаба светлина й се стори доста ярка.
— Така по-добре ли е? — попита Мейвис и се върна да седне отново на ръба на леглото.
— Много по-добре — отговори новодошлата и се настани до нея, за да я огледа по-добре.
Мейвис изглеждаше добре, макар роклята й да бе доста измачкана. Носеше същите дрехи, с които бе напуснала Съмърс Глейд и изглежда през всичките тези дни не ги беше сваляла изобщо. Спеше с тях на леглото, без да маха кувертюрата, въпреки че тя щеше да я постопли. Стаята обаче не беше много студена, което навеждаше на мисълта, че камината е била заредена с дърва, но и те бяха изгорели. Наметката на Мейвис лежеше върху леглото, което показваше, че бе свикнала да си я намята вечер, когато стане по-студено.