— Хранят ли те? — попита угрижено Сабрина. — Добре ли се отнасят?
— Да, хранят ме, но предимно с хляб, който несъмнено крадат, тъй като не си представям да го пекат. В къщата нямаше много храна и те явно са я изяли още първия ден. Колкото до това как се държат — стоя заключена тук и съм сама през повечето време.
— Какво точно се е случило? Това твоята къща ли е?
— Не, на братовчед ми Джон е. Пристигнахме късно през нощта, направо от Съмърс Глейд. Вътре цареше безредие и Джон заподозря, че са влизали крадци. Не очаквахме да ги открием все още тук, заспали на горния етаж. Те се изненадаха не по-малко от нас. Очевидно след като установили, че къщата е празна, решили, че би било добре да прекарат зимата тук. Вероятно са скитници.
Сабрина също бе стигнала до такова заключение.
— Както разбирам, не сте имали време да призовете властите.
— Нямахме време да измислим нищо. Джон се разгневи прекалено силно, за да бъде в състояние да разсъждава логично. Реакцията му бе разбираема. Бяха проникнали с взлом в къщата му и все още се намираха в нея. Не можеше да се побере в кожата си. Но наистина не трябваше да опитва да ги изхвърля сам.
— И четиримата?
— Знам, доста са за един човек. Те побягнаха и сигурно всичко щеше да бъде наред, ако Джон не бе решил да хукне след тях в гнева си. Реши да набие поне един, но другите се притекоха на помощ на приятеля си и в крайна сметка набиха Джон.
— Много ли пострада?
— Пострада по-скоро гордостта му. Победата им обаче ги окуражи. Те го завързаха и го тикнаха в мазето, а мен заключиха тук. След няколко часа им хрумна идеята за откупа и ми наредиха да напиша писмото… само заради някакви си четирийсет лири. Можеш ли да повярваш? — възкликна тя и изсумтя снизходително. — Родителите ми имат…
— Знам, че сумата е смехотворна — прекъсна я Сабрина. — Но вероятно не и за тях. Трябва да внимаваме, имат оръжие.
Мейвис се намръщи при тези думи.
— О, не съм видяла оръжие. Боже, Боже, те май съвсем ще затънат. Може би са се снабдили с оръжие, откакто започна цялата тази история. Вероятно са го откраднали като хляба. Наистина много глупаво от тяхна страна. Сега някой може да пострада наистина.
— Стига да не сме ние.
— О, не се тревожех за нас. По-вероятно е да се прострелят един друг. Струват ми се напълно невежи. Съмнявам се някога досега да са правили нещо подобно, така че са в пълно неведение как да действат. Няма да се изненадам, ако цялата история с откупа са я измислили просто за да могат да останат по-дълго. Тук изглежда им харесва, но в това няма нищо чудно, ако са живели на улицата.
— И на мен така ми се стори. И вече изнамериха нова причина да удължат още повече престоя си. Възнамеряват сега да задържат мен и да изпратят теб да донесеш откуп.
Мейвис издаде сподавено възклицание.
— Не може да бъде! Не те помолих да дойдеш, за да те поставя в същото незавидно положение. Идиоти! Няма друго обяснение. Е, просто ще трябва да ги уведомим, че нещата не се правят по този начин.
— Това не е единственото, което трябва да им обясним — отвърна Сабрина и в гласа й се прокрадна тревога. — Ще трябва да им дам да разберат, че ако не си тръгна скоро, ще дойдат и други хора. Ти си имала вземане-даване с тях вече няколко дни. Мислиш ли, че това ще ги накара да вземат парите и да си плюят на петите?
— Някой ще дойде ли наистина?
— Да, лелите ми. — Младата жена въздъхна. — Чакат отвън в нашата карета.
— О, Боже… — промълви Мейвис и тъй като в този момент на външната врата се заблъска, повтори: — О, Боже!
ГЛАВА 44
Всичко стана много бързо. Рейфиъл напъна вратата с рамо, защото не отговориха достатъчно бързо, счупи ключалката — имаше наистина силно рамо — и измърмори:
— Какво е това, по дяволите?
После се строполи на пода.
На светлината на фенера, който бяха поставили край задния вход, Дънкан видя, как приятелят му пада, забеляза оръжието в ръката на човека, който го бе ударил по главата с него, и се хвърли върху него. Чу се изстрел.
Прозвучаха писъци някъде в предната част на къщата на горния етаж. Изстрелът проехтя оглушително над квартала в смълчания нощен час. Миризма на барут изпълни въздуха. Куршумът мина на косъм от врата на Дънкан и го разгневи още повече, което го накара да разкървави хубавичко лицето на нападателя.