Дънкан остана неподвижен за секунда, след като тя изчезна в тъмния коридор. Все още не можеше да повярва, че я бе срещнал тук, както и че се бе държала така мъжки. Но после се усмихна, като се сети за гнева й, породен от краткия му сблъсък с опасността.
ГЛАВА 45
Сабрина се върна в стаята при Мейвис, откри опипом резето и залости вратата. Все още беше изумена, че вратата не беше заключена отвън, както я бе заварила, когато я доведоха като пленница в помещението. Вероятно толкова бе ядосала с приказките си онези нехранимайковци, че бяха забравили да заключат вратата, след като я натика в стаята. Ако знаеше, двете с Мейвис вече щяха да са напуснали къщата и сега щяха да седят в чакащата отпред карета. А изпратените от тях представители на властта щяха да освободят братовчеда на Мейвис. Не че това вече имаше значение.
— Спасени сме! — извика тя. — Е, почти, или по-точно — в момента ни спасяват, затова ще трябва да стоим тук, докато всичко приключи.
— Кой е нашият спасител?
— Дънкан Мактавиш.
— Но какво прави той тук?
— Търси теб, струва ми се. Лорд Невил е изпратил хора да те търсят, откакто си напуснала Съмърс Глейд. А и родителите ти са разбрали, че не си там, където са мислили.
— О, чудесно, сега ще трябва да давам обяснения — изпъшка Мейвис. — И защо ме е търсил Бърмингдейл? Освен, ако… хмм, няма значение.
— Всичко е наред — увери я приятелката й, разбрала накъде бие. — Знам какво си видяла онази нощ в Съмърс Глейд.
— Така ли?
— Да, Дънкан ми каза.
— Е, това, струва ми се, не би трябвало да ме изненадва. Двамата изглеждахте много интимно.
— Да, сигурно — отвърна Сабрина с глас, който й изневери. Трябваше да се овладее и да не позволи на мисълта, че двамата са близки да се отрази отрицателно върху самообладанието й в един такъв момент. — Но ти защо напусна празненството така внезапно онази нощ?
— А ти защо го напусна?
Сабрина премигна.
— Моля?
— Видях как изтича от Съмърс Глейд по-рано същата вечер и как Дънкан побърза да те последва. Надявах се, наистина се надявах, че от това ще излезе нещо, че той ще ти поиска ръката. — Тя въздъхна. — Но изглежда е искал просто да се увери, че си добре, тъй като само след час той се срещна с онази вещица. Очевидно се бяха сдобрили. Това беше последният удар за мен. Офелия отново беше победила. Тя получава всичко, което пожелае.
— Май е точно така, нали? — въздъхна на свой ред Сабрина.
— А аз започвах да си мисля, че светът наистина става нормален, когато Дънкан развали годежа си с нея. Тя започна всичко, но пъклените й планове се обърнаха срещу нея самата. Прекалено късно бе осъзнала каква изгодна изтървава. После открих, че това е било само временно, че в крайна сметка тя щеше да го получи… дойде ми прекалено много. Жени като Офелия побеждават, независимо как действат. Наистина не е справедливо! При това да спечели отново, веднага след като се опита да очерни името ми и да убеди всички, че съм лъжкиня, което изобщо не е вярно… Това ме разстрои. Трябваше да се махна, и то незабавно, преди да съм станала за посмешище.
Сабрина я разбираше много добре, тъй като съвсем същото се бе случило с нея самата. Тя трябваше да си тръгне поради същата причина — преди сълзите, които не бе в състояние да сдържа повече, да са я поставили в глупаво положение.
— Значи дойде направо тук?
— Да. Имах нужда да остана малко насаме, да премисля случилото се, за да не се измъчвам излишно. Мислех, че това ще ми отнеме един-два дена… но онези скитници промениха плана ми.
— Относно времето — да, но не и относно желанието ти да се усамотиш. Изолацията подейства ли ти както се бе надявала?
— Да. Стигнах до заключението, че винаги ще ненавиждам хора като Офелия. Тя е навредила прекалено много, за да й бъде простено, и не само на мен. Но няма да позволя това да ме разстройва повече. Просто от сега нататък ще стоя далече от нея и ще опитам да забравя за съществуването й.
— След като винаги си я мразила, защо тогава беше в компанията й?
— Защото не съм я мразила винаги. С нея сме приятелки от деца, представяш ли си! Бяхме много близки, достатъчно близки, за да ходя често у тях и да виждам как родителите й я глезят. Затова си обяснявам донякъде защо е такава. Аз все й прощавах… докато не срещнах Александър.
— Александър ли?
— Мъжа, в когото се влюбих. Той ме ухажваше. Познаваше Офелия и ме уверяваше, че красотата й изобщо не го впечатлява. На нея не й хареса, че той я пренебрегва и се зае да промени положението. И в същия ден, в който тя започна да му обръща внимание, той бе причислен към тълпата глупаци, които я „боготворяха“. Престана да идва у нас. Започна да ходи у тях. Бях съсипана. И най-лошото — знаех, че Офелия не го искаше за себе си, просто бе ядосана, задето той не й обръща достатъчно внимание. Веднага щом Александър започна да я боготвори, тя забрави за него. Той се опита да поднови ухажването си към мен, но аз вече не го исках. Другите приятелки на Офелия може и да нямат нищо против да се задоволяват с нейните „остатъци“, но не и аз. Трябваше да му простя. Знаех, че това, което бе изпитвал към Офелия, не е било истинско — просто преклонение пред красотата й. Но аз бях прекалено твърда и в крайна сметка той се ожени за друга.