— Съжалявам.
— Недей. В голяма степен това се дължеше на собствения ми инат и гордост.
— Но по-късно продължихте да бъдете приятелки, нали? Или това се е случило наскоро?
— Сложих край на приятелството ни още тогава, но тя дойде и ме умоляваше да й простя, закле се, че не се е опитвала да ми го отнеме и ако той е можел да насочва така лесно вниманието си към някоя друга, значи не ме е заслужавал. Позволих й да ме уговори, защото бяхме много близки приятелки. Но отношенията ни вече не бяха същите и постепенно аз се изпълвах с все повече и повече горчивина, като наблюдавах как манипулира хората, само и само винаги да става нейното, наблюдавах злобните й интриги, които пускаше в действие, когато някой предизвикаше завистта й. Даже в един момент ти стана една от жертвите на нейната завист.
— Аз ли?
Сабрина едва не се изсмя при мисълта, че някой може да й завижда, камо ли Офелия.
— Вероятно няма да ми повярваш, след като тя ме обяви публично за лъжкиня, но тя е тази, която подкладе отново вашия стар семеен скандал. И не беше просто неволно изпускане. Направи го нарочно, когато забеляза, че неколцина от обожателите й те обграждат с вниманието си. Това я изпълни с ревност. Не говоря за нормалната ревност. Тя никога не е изпитвала интерес към определен мъж, за да ревнува по нормалния начин. Тя просто не може да понася да не бъде абсолютният център на внимание. Просто реших, че трябва да знаеш това, след като явно все още си близка с нея.
Сабрина не можеше да повярва на ушите си. Не се съмняваше в казаното от Мейвис. Просто й се струваше прекалено крайно Офелия да извърши подобно нещо заради някаква толкова дребна причина. Избухването на стария скандал и съсипването на шанса й да се омъжи не я бяха направили нещастна. Но ако беше някое друго момиче, което взема по-присърце този въпрос, резултатът можеше да бъде катастрофален. Нима Офелия не се замисляше за последствията от своите действия? Или просто не я интересуваше кого и как ще нарани?
— Вече си давам сметка, че Офелия никога не ми е била приятелка — призна Сабрина.
— Добре. Поне не се заблуждаваш като бедните Едит и Джейн. Аз самата най-сетне започнах наистина да я презирам и единствената причина да продължавам да бъда около нея беше очакването, надеждата някой, който и да е, най-после да я постави на място. Исках да бъда там, за да го видя. Знам, че е дребнаво от моя страна. Но тя никога не е получила това, което заслужава, и вероятно никога няма и да го получи.
— Може би ще ти стане по-добре, ако разбереш, че Дънкан всъщност не иска да се жени за нея.
— Каква беше тогава тази любовна среща?
— Това, на което си се натъкнала, съвсем не е било такова, каквото ти се е сторило.
— О, хайде, Сабрина, не бъди наивна — с мъмри я Мейвис. — Офелия бе полуоблечена. Очевидно се готвеха да си легнат.
— В стая, в която тя спи с още толкова други момичета? При положение, че всяко едно от тях може да се върне във всеки момент?
Мейвис се намръщи.
— Изобщо не помислих за това. Какво тогава е правил той там?
— Дал е воля на гнева си, така поне ми каза. Искал е да получи от нея отговор на някои въпроси, нищо повече.
— Виж, това не ме изненадва. Всеизвестен факт е способността й да вбесява хората и в резултат на това те правят неща, които не биха направили по принцип.
Сабрина се изчерви, тъй като приятелката й бе описала съвсем точно собствената й реакция онази вечер.
— Но те наистина са отново сгодени, защото тя убедила семейството му, че ти ще разпространиш клюката, за да й навредиш. Точно заради това те търси и лорд Невил. Той не иска Дънкан да се ожени за нея. Дънкан също не желае да се свързва с нея. Но съвестта не му позволява да постъпи другояче, след като неговият собствен гняв го бе накарал да отиде в стаята й и би довел до окончателното й компрометиране, ако не се оженят.