— Мили Боже, искаш да кажеш, че го е спечелила заради мен? Както излиза, че аз й го поднесох на тепсия? О, не, в никакъв случай! Ако това е единствената причина, поради която той се жени за нея, тогава може да има уверението ми, че няма да изрека никога пред никого това, което видях. Проклетата й репутация е абсолютно гарантирана, стига тя да не получи това, което иска.
Сабрина се усмихна, изпитала огромно облекчение заради Дънкан.
— И аз си мислех, че ще реагираш така.
ГЛАВА 46
Сабрина бе очаквала Дънкан да почука всеки момент на вратата им. Не беше забравила, че я бе залостила и тя не може да се отвори без нейна помощ.
Сега обаче на прага стоеше четвъртият нехранимайко с ключ в ръка. Той беше най-спретнатият от четиримата и единственият без оръжие… Поне тя не го беше видяла да носи такова. Което не означаваше, че няма нещо скрито под дрехите си само защото й се бе сторил най-безопасен от четиримата…
Първите му думи също не бяха причина за тревога.
— Елате, дами, тук съм, за да ви спася. Долу вилнее някакъв едър шотландец.
— Този шотландец по една случайност ни е приятел — отбеляза Сабрина.
— Точно от това се страхувах — промълви той и задъвка долната си устна по начин, който издаваше колко много се притеснява наистина. — Е, в такъв случай една от вас идва с мен, за да ме спаси. И предпочитам да не сте вие, госпожице бъбривке.
Сабрина, леко възмутена от определението, отговори хладно:
— Нима си решен да създаваш още неудобства на моята приятелка? Достатъчно беше, че я държахте толкова дълго тук. А ако искате да се спасите, предлагам ви да използвате онзи прозорец.
— Но ние сме на втория етаж — възкликна той, сякаш тя бе забравила този факт.
— Е, и? Предполагам, че дори да пострадаш, докато скачаш, няма да бъде толкова трагично, както ако Дънкан Мактавиш те пипне.
Мъжът се обърна към Сабрина.
— Вижте какво, госпожице, аз съм този, който командва тук, и нямам намерение да се отказвам от идеята да използвам една от вас като залог да изляза невредим от тази каша, особено след като даже не ни дадохте проклетите четирийсет лири, които ни дължахте!
— Е, ако това е единственото, което все още искате…
Не се наложи да довърши мисълта си. Мейвис, която вече бе съвсем наясно с разположението на мебелите в тъмната стая, бе успяла да намери нещо тежко и се възползва от възможността, която й се предостави, когато той се обърна с гръб към нея, за да го стовари върху главата му.
После остави предмета, изтупа припряно длани и измърмори по адрес на загубилия съзнание:
— Това беше, задето ме хранихте само с хляб.
Сабрина не успя да се усмихне, защото в този момент вратата отново се отвори. Този път беше Дънкан. Той изгледа проснатия на пода мъж, вдигна очи към нея и заяви с обвинителен тон:
— Обеща да заключиш.
— Така и направих — опита се да се защити тя. — Но забравих, че той има ключ и…
— Така ли? — промърмори ядосано младия мъж и метна през рамо изгубилия съзнание мъж. Преди да стигне вратата обаче, добави: — Вече можете да слизате. Нюболт отиде да потърси някой, който до отведе тези хубавци.
— Значи е добре?
— Напълно, само дето го е срам, че е позволил на някакви си нехранимайковци да го държат затворен тук почти седмица. О, и малко ядосан, бих казал.
— Уведоми ли лелите ми, че всичко е под контрол? — попита Сабрина, като го последва надолу по стълбите.
— Изобщо не знам, че лелите ти са тук! Къде са?
Младата жена се изчерви леко, задето не бе споменала за присъствието им. Явно приключенията не бяха нейната стихия, след като вършеше глупост след глупост.
— Отвън, в нашата карета. Връщам се веднага — обяви тя и хукна през главния вход, преди да е забелязал смущението й.
Беше й необходимо повече време, отколкото предполагаше, докато ги успокои, че никой вече не е изложен на опасност. Беше се забавила прекалено дълго в къщата и бе напълно естествено да са толкова разстроени. Но щом започнаха да спорят дали да се прибират веднага, или да намерят някоя все още отворена странноприемница, тя разбра, че се бяха успокоили достатъчно и може да се върне пак в къщата.
Все още не бе съобщила на Дънкан щастливата новина, че Мейвис няма да каже на никого за това, което бе видяла през онази нощ в Съмърс Глейд, но може би тя самата вече му го беше казала. Беше я последвала по стълбите и нищо чудно да бе побързала да го успокои, че не се налага да се жени за Офелия.
Изненада се, като го завари сам в подножието на стълбището. Нямаше вид на човек, който току-що бе спасил по един почти чудодеен начин две дами и един господин или на човек, спасен от нежелан брак. По-скоро приличаше на човек, изгубил най-добрия си приятел.