Сабрина се притесни.
— Какво се е случило?
— Тя няма да ми помогне. Отказа категорично да си мълчи, ако не се оженя за Офелия.
Младата жена се намръщи.
— Глупости! Вече ме увери, че ще го направи.
— Значи те е излъгала. Щастлива е, че по този начин Офелия ще получи каквото заслужава. И не желае да го обсъжда повече.
Сабрина приседна замаяно на второто стъпало.
— Не разбирам. Тя мислеше, че през онази нощ си бил с Офелия, защото вече сте били отново сгодени и изглеждаше нещастна при мисълта, че Офелия получава отново каквото желае. Точно заради това си е тръгнала — почувствала се е напълно обезсърчена. Но когато й обясних какво се е случило в действителност и че ти ще се ожениш за Офелия само за да спасиш репутацията й, тъй като Мейвис ви е видяла, тя се закле да не казва на никого. Защо си е променила намеренията? Какво й каза?
— Истината.
— А нима аз не й казах истината? — попита съвсем объркана младата жена.
— Да, казала си я — увери я Дънкан. — Имаше обаче още една малка подробност, която ти не знаеш, и аз я споменах. Бях забравил за миг колко мрази Офелия това момиче. Разчитах на състраданието й, но то явно заема второ място пред желанието Офелия поне веднъж да получи каквото заслужава.
— Каква истина?
— Офелия не иска вече да се омъжва за мен. След разговора с Невил, в който той й обяснил какви задължения ще има бъдещата маркиза, тя реши, че ще има прекалено много работа като моя съпруга. Рейф имаше право — тя се интересува единствено от титлата, не от мен, и сега, когато се оказа, че титлата е свързана с повече изисквания, отколкото е предполагала, тя иска годежът отново да се анулира.
Сабрина не знаеше дали да плаче, или да се смее. Изпита огромно облекчение от факта, че Офелия не желае повече Дънкан за съпруг и че в действителност никога не го бе желала. Но въпреки това щеше да го има заради омразата, която бе породила у своята някогашна приятелка, дотолкова, че тя предпочиташе да й отмъсти, отколкото да постъпи справедливо.
— Ще говоря отново с нея.
— Заповядай, опитай, но аз видях с очите си триумфа, че най-после разполага със средство — което аз самият напъхах в ръцете й — да отмъсти на своята неприятелка. И тя няма да се откаже от тази възможност.
ГЛАВА 47
Дънкан се оказа прав. Мейвис беше непреклонна в решимостта си да отмъсти на Офелия. Освен това беше ядосана на Сабрина, смяташе, че тя умишлено е скрила от нея най-важната подробност и не вярваше, че тя просто не е знаела за нея. Нещо повече, това даваше на Мейвис извинение да не взема под внимание думите на Сабрина.
Посрещна с насмешка твърдението, че Дънкан, невинният участник във всичко това, щеше да пострада най-много от нейното отмъщение. Според нея мъжете не приемали брачното обвързване така сериозно като жените. Мнозина от тях даже не се опитвали да крият изневерите си и клюките потвърждавали думите й.
— Той ще си намери любовници, които да го правят щастлив, и ще има най-голямата красавица на Англия за съпруга, за което всички ще му завиждат — обясни Мейвис. — Е, както виждаш, той няма да пострада чак толкова от това. Не е като да има любима, за която да желае да се ожени.
Макар и изречено невинно, последното твърдение прониза Сабрина право в сърцето. За пореден път някой й напомняше колко нереалистични бяха надеждите й.
След като изчерпа всички почтени начини, Сабрина бе принудена да премине към друг тип доводи:
— Тя ще превърне живота му в ад. Ти би ли искала да прекараш целия си живот отсега нататък с нея?
— Не, не бих. По-скоро бих я заключвала в някоя стая и бих я пускала оттам само за празниците, и то не за всички. Бих превърнала живота й в ад, повярвай ми, и то без никакво чувство за вина, убедена, че всичко това си го е заслужила стократно. Надявам се, наистина се надявам, че Дънкан Мактавиш е достатъчно умен да постъпи точно така. Така че, Сабрина, прибирай се вкъщи. Ценя жеста ти, като дойде тук да ми помогнеш, но не си губи времето.
Сабрина излезе, клатейки отрицателно към очакващия я Дънкан. Това бе последната му надежда и тя също бе рухнала.
Той като че ли не бе очаквал друг изход, защото изражението му не се промени. Изглеждаше съвсем обезсърчен, но въпреки това я прегърна, за да й благодари за опита да му помогне. Тези няколко мига бяха едновременно рай и ад — да се наслаждава за усещането на близостта му и същевременно да знае, че вероятно за последен път е така близо до него.
Дънкан и Рейфиъл ги изпроводиха на конете си чак до Оксбоу. В крайна сметка лелите й бяха решили, че това е за предпочитане, въпреки късния час Сабрина, разбра, че Рейфиъл е дошъл заедно с Дънкан едва след като се качи в каретата и потеглиха. Тогава го чу да се оплаква от ужасна болка в главата.