Обратният път се стори на Сабрина по-кратък и тя се озова в леглото си преди зазоряване, макар до изгрева да оставаше не повече от час. Беше успяла да сдържи сълзите си до този момент, но щом главата й се отпусна върху възглавницата всички емоции от изминалата седмица я връхлетяха отново заедно с мисълта, че когато се събудеше, Дънкан най-вероятно вече щеше да е женен.
Не се почувства много по-нещастна следобед, когато стана и разбра, че бракът на Дънкан е факт от тази сутрин. Това я изненада. Беше очаквала да изпита отново непоносима мъка. Но като размисли, тя установи, че всъщност сватбата не променяше нищо за нея. Може и да го обичаше, но то не означаваше, че щеше да го има, дори Офелия да не съществуваше.
Най-голямата болка бе преживяла преди два дни, когато Арчибалд я бе предупредил какви са истинските чувства на внука му към нея. Дотогава тя все още хранеше някаква надежда, че ако не се наложеше да се ожени за Офелия, Дънкан може би щеше да се ожени за нея самата. Но това нямаше да се случи, поне не поради причината, която бе изтъкнал възрастният шотландец. Тя никога нямаше да бъде за него нещо повече от приятелка… но каква приятелка пък беше, щом пропусна сватбата му.
Ядоса се на себе си. Арчибалд бе казал, че през този ден Дънкан ще има нужда от приятелите си повече от всякога. Освен това не й излизаше от ума колко тъжен бе изглеждал снощи, непосредствено преди да я прегърне.
Надяваше се, че поне лелите й са отишли. Всички бяха поканени. Но като се има предвид колко късно си бяха легнали, най-вероятно те също се бяха успали. Жалко, че Дънкан не можеше да направи същото. Сигурна беше, че това щеше много да му допадне. Но несъмнено го бяха събудили. Все пак днес бе неговият сватбен ден.
Беше доста късно, когато слезе на долния етаж. Завари едната си леля — Алис, която точно се канеше да се качи до нейната стая.
— Значи си станала! — възкликна Алис — Не бях сигурна.
— Да. Ти ходи ли на венчавката?
— Мили Боже, не, имахме нужда от сън. Но не се съмнявам, че през следващите един-два месеца ще слушаме само за това и ще научим всички подробности. Но ти имаш посетителка.
Кой знае защо, Сабрина реши, че е Офелия, вероятно, защото тя бе последната, с която се бе виждала, преди да замине. Но все пак това бе сватбеният й ден? Да, несъмнено идваше да се похвали. О, за миг забрави наученото снощи, а именно, че тя вече не желаеше да се омъжва за Дънкан. Все още не можеше да повярва. Как бе възможно една жена да не иска мъж, притежаващ всички качества, които могат да се желаят от един съпруг? Но Офелия имаше специален набор от качества и Дънкан просто не ги притежаваше.
В такъв случай бе дошла, за да се оплаче от съдбата си — съдба, за която Сабрина беше готова да даде всичко. Този път обаче нямаше да се преструва повече на нейна приятелка. Това никога не бе било вярно, особено след като вече знаеше как Офелия я бе лъгала и манипулирала и дори се бе опитала да съсипе всичките й шансове за женитба. Реши просто да й посочи вратата.
Влезе решително в гостната и се смути, когато завари там Мейвис. Дори се изчерви леко заради мислите, които се бяха въртели до този момент в главата й по отношение на Офелия. Мейвис обаче също имаше смутен вид.
Не беше трудно да се досети за причината. Измъчвана от гузната си съвест, тя вероятно искаше да обясни защо бе отказала да помогне на Дънкан. Все пак Мейвис не беше лош човек, просто бе предпочела да не изпуска единствената си възможност да отмъсти на особата, която действително си го заслужаваше. Но вече нямаше значение — беше късно за разкаяние.
— Дойдох да се извиня — започна посетителката.
— Няма нужда.
— Напротив, има. Знаех, че не мога да постъпя така, както заявих снощи. Трябваше да ти дам да разбереш или поне да имаш известни съмнения по въпроса, а не да те оставя да си мислиш най-лошото за мен.
— За какво говориш?
Мейвис въздъхна.
— Просто исках да се насладя, поне за няколко часа, на властта си да срина щастието на Офелия. И исках тя да го знае, поне за кратко. Крайно време е да разбере, че ужасните неща, които е извършила, един ден ще се изсипят върху нейната и това бе възможност да и го докажа.
— За кратко ли казваш?
— Да, възнамерявах да се отбия в Съмърс Глейд днес на връщане в Лондон, за да уведомя Дънкан, че не е нужно да се жени за нея, поне не за да спасява репутацията й от страх да не би аз да разглася нещо. Защото да разпространя клюката за компрометиращата ситуация, на която станах случайно свидетел, означава да се приравня с нея. Тази постъпка е напълно в неин стил — да нарани някого само и само да получи каквото иска. И ако някой ден започна да се държа като нея, надявам се някой да ме заключи в стая и да изхвърли ключа.