Бъдещият херцог избухна в смях при тези думи. За нещастие този смях бе крайно неблагоприличен заради потиснатата атмосфера, витаеща в този момент в дома на лорд Невил. Гостите стояха в очакване да разберат доколко сериозно е състоянието на маркиза и при създалите се обстоятелства бе напълно нормално гръмкият смях да привлече всеобщото внимание.
Както си бе пийнал, Рейфиъл не забеляза нищо, но събеседничката му се изчерви до корените на косата си, когато погледите на всички намиращи се в стаята се насочиха неодобрително към тях. Побърза да излезе отвън, за да не я гледат.
Идеше й наистина да срита Рейфиъл, задето я бе накарал да се забрави дотолкова, че да реагира по обичайния си начин, като се опита да го разсмее. Тази мисъл я стресна. Даде си сметка колко отдавна всъщност не бе се опитвала да разсмее когото и да било. Изпита облекчение, че този импулс бе излязъл отново на повърхността. Това показваше, че ужасната депресия, която я бе налегнала, най-после бе на път да отзвучи…
ГЛАВА 49
Смехът във вестибюла предизвика слабо любопитство и у Дънкан. При нормални обстоятелства той изобщо нямаше да си направи труда да открие причината, но днес се надяваше на нещо, което да отвлече вниманието му, дори да е съвсем дребно. В момента всичко му се струваше по-добро, отколкото да седи в очакване сватбената церемония да започне или поне да се преструва, че е в очакване.
Невил нямаше намерение да се „оправи“, преди да успее да поговори лично с Мейвис Нюболт. От самото начало твърдеше, че това щеше да бъде достатъчно, но ако все пак предположенията му не се окажеха верни, щеше да принуди баща й да използва бащинския си авторитет, за да подсигури мълчанието й. Но първо трябваше да намерят момичето.
Дънкан не хранеше надежди във връзка нито с едната, нито с другата тактика. Бащата на Мейвис бе известен с нежеланието си да сътрудничи, а самата Мейвис беше непреклонна. Невил разчиташе прекалено много на общественото си положение и смяташе, че то може да върши чудеса.
Младежът беше по-голяма реалист. Знаеше, че е достатъчно Мейвис да каже само на един човек, само на един, за да тръгне клюката. И беше достатъчно да твърди, че вече го е направила, дори да не е така, за да провали плана на дядо му.
Но всяко отлагане бе добре дошло, дори да бе причинено от преструвки и лъжи, нещо, с което той не беше съвсем съгласен… Не че бяха поискали мнението му по този въпрос. Дядовците му отново вземаха решенията вместо него. Съвсем скоро, въпреки нежеланието си да накърни чувствата на Арчи, щеше да му каже да престане да му се меси в живота.
Проблемът бе там, че Арчи продължаваше да гледа на него като на дете. И тъй като го обичаше, не му се искаше да накърнява чувствата му. Не изпитваше подобно нещо обаче, когато ставаше дума за Невил. Затова се чувстваше неудобно всеки път, когато Невил му „помагаше“. А това не бе първият път, когато старецът правеше нещо, за което Дънкан му бе благодарен.
Маркизът не бе оспорил нито веднъж решението на своя внук, когато анулира годежа първия път, докато Арчи бе мърморил достатъчно и за двамата, Невил бе заявил съвсем ясно на Дънкан, след като започна настоящата бъркотия, че ако предпочита да не се жени за Офелия, той ще подкрепи решението му и ще направи всичко възможно момичето да не пострада заради това. И единствената причина Дънкан да не приеме този вариант, колкото и да му се искаше, беше неспособността на маркиза да гарантира, че за Офелия всичко ще бъде наред.
Благодарността, която изпитваше в случая младия мъж, не променяше чувствата му към английския му дядо. Фактът, че той най-сетне започваше да се държи като истински дядо не извиняваше пълното му отсъствие през двайсетте и една години от живота на неговия внук. През всичкото това време не бе направил нищо, даже за да се запознаят. И Дънкан нямаше намерение да отваря сърцето си за него оттук нататък.
Остави чашата си и се запъти към вестибюла. Искаше да се напие до забрава, но, кой знае защо, днес брендито изобщо не му действаше. Вероятно причината беше в прекалено многото бушуващи в душата му емоции. Но щом видя Сабрина, се зарадва, че не се бе напил.
Сега вече беше разбираемо защо Рейфиъл се смее. Сабрина. Сабрина и нейния нюх за облекчаване на тревогите на другите. Изпита ревност, че този път обект на нейния чар беше Рейфиъл, а не той самият, но я прогони веднага. Премного се радваше да я види, за да позволи някакви дребнави емоции да провалят усилията й.
— Не мислех, че ще дойдеш днес — заяви той, не откъсвайки очи от нея.
Тя му се усмихна радостно. Това бе същата искряща усмивка, която бе започнала да му доставя огромно удоволствие, но която не бе виждал от повторното си сгодяване с Офелия. При дадените обстоятелства тя обаче му се стори по-скоро дразнеща. Както и въпросът й: