— Все още сме приятели, нали?
— Започвах да се питам дали е така — отвърна той, като се опитваше да скрие объркването си.
Не успя, но при вида на намръщената му физиономия, тя се усмихна дори още по-широко. Какво я бе направило толкова щастлива така изведнъж? Дали само защото бе научила, че все още не е женен и каква е причината за отлагането? Наистина ли мислеше, че планът на Невил щеше да реши проблема веднъж завинаги, след като самата тя снощи бе се опитала да накара Мейвис да промени намеренията си, но така и не бе успяла?
Когато видя, че Рейфиъл също го съзерцава ухилен до уши, Дънкан не издържа и попита:
— Казвайте какво има! Кое ви кара да се държите като кискащи се херувимчета?
— Виж, не съм съгласен с това определение — започна възмутено бъдещият херцог, но Сабрина го прекъсна с нещо, което приличаше наистина на кискане.
— На мен пък частта с херувимчетата ми хареса — заяви с поверителен тон тя. — Представям си се с крила, как прехвръквам тук и там и изстрелвам стрели на веселие по всеки, който минава наблизо.
Рейфиъл завъртя очи. Дънкан я изгледа. Този път младата жена се изкиска, без никакво съмнение.
Но после й дожаля за Дънкан и обясни:
— Имам добри новини, прекрасни новини… По-хубави не може и да бъдат. — Но преди да каже за какво става дума, прехапа долната си устна и додаде: — Всъщност някой може да гледа на това и като на лоша новина.
— Лоша ли?
— Ами, че ще трябва да започнеш отново да си търсиш съпруга. На теб може да ти се стори лоша новина, след като досега тази дейност не ти донесе особена радост.
Младежът въздъхна — най-после разбра какво имаше предвид събеседницата му.
— О, това, което се опитва да направи Невил, не дава никаква гаранция.
— Не, не, аз говоря за моята новина, а не за твоята. Моята новина е, че снощи Мейвис ни е заблудила. Направила го е нарочно, макар сега да съжалява горчиво за това. Истината е, че не може да си позволи да се ожениш насила за Офелия, и то заради нея.
Не можеше да повярва, че най-после се е отървал от Офелия. В този момент забеляза Мейвис край главния вход — тя кършеше ръце с вид на осъден, когото ще отведат всеки момент за ешафода.
— Бъди внимателен с нея — прошепна Сабрина, проследила погледа му. — Тя мисли, че вече сте се оженили и не може да си прости. В началото тя смяташе, че щом Офелия се омъжи за теб, за пореден път ще получи каквото иска. Но когато ти й каза, че сега е изгубила желание да се омъжва за теб, просто на Мейвис й се приискало Офелия да страда още малко, като мисли, че този път няма да може да се отърве.
— Аз също страдах.
— Тя не е искала ти да страдаш. Смятала, че това няма да ти навреди кой знае колко, тъй като възнамерявала да те спаси, преди да се ожените. Просто нямала представа, че венчавката е трябвало да се състои толкова скоро. Мислела, че разполага с предостатъчно време да се притече на помощ и днес имала намерение да се отбие тук на връщане в Лондон.
— Но защо тогава е тук, след като е мислила, че сватбата е вече факт?
— За да се опита да оправи нещата, като предложи анулиране на брака. Аз лично не смятах, че това може да стане. Родителите на Офелия искаха много да им станеш зет. Но всичко това вече няма значение благодарение на тактиката на Невил. Всичко свърши, Дънкан.
Едва сега младият мъж осъзна напълно за какво става дума. Първият му импулс беше да я сграбчи в обятията си, и направи точно това. Тя се засмя и отвърна на прегръдката му, което го изпълни с още по-голямо облекчение, защото резервираността й напоследък бе го направила още по-нещастен.
Но успя да се наслади само за няколко кратки мига на облекчението и на радостта, че може отново да прегърне Сабрина. Гласът на Офелия, който долетя от стълбището зад тях, им подейства като леденостуден душ, чиято цел бе да ги раздели. Така и стана.
— Можеш поне да се престориш на джентълмен и да изчакаш този фарс-годеж да бъде развален официално, преди да покажеш истинските си чувства — обяви кисело тя. — Разбира се, от един новодошъл сред цивилизацията не може да се очаква дори елементарна любезност.
ГЛАВА 50
Дънкан се извърна бавно към нея. Тя бе спряла някъде по средата на стълбището. Гневът, който породи забележката й, бе потушен почти веднага от мисълта, че, слава Богу, от днес нататък никога повече няма да му се налага да има нещо общо с нея.
Затова тонът му почти не издаваше доколко не може да я понася, когато отговори: