— Ако бях варваринът, на когото продължаваш да ме оприличаваш, нямаше да се сгодим отново, дори всички гости в Съмърс Глейд да ме бяха видели в стаята ти през онази нощ. Нямаше изобщо да се замисля за твоята репутация.
— Но ти беше отговорен за случилото се! — припомни му тя и почервеня цялата.
— Да не искаш да кажеш, че варварите все пак поемат своята отговорност?
— О, добре, не си варварин.
— Невероятен ден! Струва ми се, че ще припадна — засмя се презрително Рейфиъл. — Ледената кралица оттегли думите си.
Офелия се обърна и го изгледа изпепеляващо, но в този миг забеляза Мейвис. Не успя да прикрие изумлението си и забравила напълно за другите трима в подножието на стълбището, тя се спусна надолу към своята някогашна приятелка.
— Мейвис, знаех си, че ще дойдеш, преди да е станало прекалено късно! Знаех, че няма да забравиш годините на нашето приятелство. Трябва да ми простиш. Не може да ме оставиш да страдам до края на живота си заради някакви си думи, които, както знаеш, даже не съм изрекла сериозно.
Дънкан завъртя очи, като чу как изглеждаше в нейните очи перспективата да бъде омъжена за него. Междувременно Сабрина и Рейфиъл също се приближиха към Мейвис. Тя изглеждаше съвсем объркана. Най-сетне попита:
— Преди да е станало прекалено късно ли?
Погледна към Сабрина за потвърждение. Тя й се усмихна и кимна. Можеше да се забележи как товарът се смъкна от плещите й и в този момент тя проумя, че може да си поиграе на котка и мишка със своята неприятелка.
Офелия обаче също не пропусна смисъла на този въпрос.
— Мислела си, че вече сме женени? Значи си дошла тук да злорадстваш?
— Да не би да се казвам Офелия? — отвърна Мейвис. — Ти си царица на злорадстването, не аз.
Офелия се наежи. Виждаше се, че просто не смее да върне обидата както го бе правила досега. Все пак й бе необходимо известно време, докато се овладее и спре отровния си език зад зъбите. Значи все още смяташе, че има нужда от сътрудничеството на някогашната си приятелка.
— Какво тогава правиш тук?
— Както каза, мислех, че вече сте се венчали. Напълно логично е в такъв случай да се отбия, за да пожелая щастие на младоженците, нали?
Офелия изсумтя презрително.
— Щастие? Когато се презираме един друг?
Мейвис се престори, че не й вярва.
— Искаш да кажеш, че е възможно да съществува мъж, който да не се строполи в краката ти от обожание? Шокирана съм, наистина.
Офелия стисна устни и понижи поверително глас с надеждата да я чуе само Мейвис.
— Той не е англичанин — заяви тя, сякаш това бе единственото възможно обяснение.
— Значи е голям късметлия, ако това е единственото необходимо условие да не бъде заслепен от теб.
— Необходимо е много по-малко — възпротиви се с усмивка Рейфиъл.
Това напомни на Офелия, че не е сама.
— Имаш ли нещо против да ни оставиш? Имам поверителен разговор.
— Нямам нищо против. Но не означава, че ще ви оставя. Не, в никакъв случай, тъй като за нищо на света не бих искал да изпусна това, уверявам те.
— Да изпуснеш това ли? Да видиш как ме унижават? Нима всички ме мразите толкова много?
Никой не отрече твърдението й и вероятно тази бе причината страните й да пламнат. Прииска й се да избяга. Да се махне. Но все още не можеше да остави Мейвис, ако имаше дори и най-малка надежда да я накара да промени мнението си в нейна полза.
Затова се опита да не обръща внимание на тримата натрапници, каквито бяха те според нея, и се обърна отново към Мейвис. Но тя я наблюдаваше с любопитство.
— Двама мъже, Офелия? — възкликна с престорено недоверие тя. — И нито един от тях не е омаян от великолепната ти особа? Това не ти ли говори нещо?
— Какво искаш да кажеш пък сега? — попита тя нетърпеливо.
— Че може би причината не е в тях? Може би е в теб? Нещо си объркала, Фили. — Мейвис използва детското име, което Офелия бе забранила на приятелките си отдавна да използват. — Напоследък прекалено често показваш истинската си природа, преди да успееш да заблудиш с претенциите си новопоявилите се. Просто хората не са толкова слепи, колкото ги мислиш. Някои дори виждат, че под красивата външност, която представяш пред света, няма нищо друго освен черен, смразяващ до мозъка на костите лед.
Последната забележка накара Офелия да изхълца. Но все още не можеше да остави събеседничката си, колкото и да й се искаше да го направи.
Дънкан също започваше да се безпокои от думите, които чуваше. Все пак Мейвис очевидно нямаше да помогне. Явно Офелия също достигаше до това заключение. Ако само преди минути Сабрина не го бе уведомила за причината за идването на Мейвис, разговорът, на който ставаше свидетел, щеше да го съсипе.