— Приключи ли с нападките по мой адрес? — попита остро Офелия. Всички усетиха обидата в гласа й, макар тя да се прокрадна само за миг.
Всички, с изключение на Мейвис, но дори да я бе усетила, надали щеше да сложи край на тирадата си. Това бе нейното отмъщение и Дънкан постъпи достатъчно мъдро да стои по-далеч, макар вече да започваше да изпитва съжаление към русата красавица.
— Откога истината е обида? — възпротиви се Мейвис.
— Добре тогава, значи аз съм възможно най-неприятната особа. Моят годеник вече ме увери в това. Дори Лок го потвърди. След като има толкова много доказателства срещу мен, трябва да е така.
Сега вече и Мейвис усети болката й, но не се трогна.
— О, моля те! — възкликна презрително тя. — Не мисли, че можеш да прилагаш тази тактика към мен, Фили. Забравяш, че те познавам. Знам, че използваш всички възможни трикове, за да получиш каквото си решила.
— Аз също те познавам и двете знаем, че в крайна сметка ще съжаляваш за това, което наговори тук. Просто не е в природата ти да бъдеш толкова отмъстителна. Знаеш, че предпочиташ да ми простиш. Познаваме се прекалено отдавна…
— Помня, че веднъж вече ти простих — прекъсна я рязко Мейвис. Този път кипящият в нея гняв се изля на повърхността. — Но от това не излезе нищо хубаво. Ти си остана същата. И продължи да съсипваш живота и на другите, както направи с моя.
— Честно, Мейвис, нали и двете бяхме единодушни, че за теб бе по-добре да се отървеш от Александър.
— Ти се опита да ми пробуташ тази версия като утеха, но тя не свърши работа. Сърцето ми все още не може да приеме загубата. Вместо да я превъзмогна, аз се изпълних с такава горчивина, че вече сама не мога да се позная. И единствената причина да търпя присъствието ти през цялото това време е надеждата да видя рано или късно как и ти страдаш.
Последното разкритие очевидно изненада Офелия и я накара да се възпротиви.
— Мейвис, не е възможно да ме мразиш толкова много?
— Така ли? Все още ли не си дала сметка, Фили, че никой не те харесва? Ти нямаш един истински приятел, защото винаги използваш хората около себе си. И противно на това, което си мислиш, ние не сме чак толкова глупави, че да не го осъзнаем.
— Не е вярно — отвърна с тъничък глас Офелия. — Джейн и Едит все още са ми приятелки.
— Нима? Значи са дошли за сватбата ти? Сватбата на своята „най-добра“ приятелка? — Мълчанието на Офелия бе достатъчно красноречиво, както и отчаяното изражение, което се изписа за момент на лицето й. Усмивката на Мейвис, макар да не можеше да се нарече точно „усмивка“, отразяваше триумфа й. — Така си и мислех — додаде тя. — Дори Джейн и Едит прозряха най-сетне истината. Но как би могло да бъде иначе, когато ти се нахвърли срещу мен пред тях? Те знаят вече, че не могат да ти имат доверие. Разбира се, всъщност винаги са го знаели, след като прекарваха по-голямата част от времето си с теб в опити да успокоят наранената ти гордост, защото знаеха, че можеш да обърнеш злобата си към тях, както към всеки друг.
— Никога не бих го направила.
— Мили Боже, Офелия, лъжи другите колкото си искаш, но изобщо не се опитвай да излъжеш мен! Аз бях до теб, когато насочваше отровния си език към тях и си им причинявала кога по-големи, кога по-малки неприятности. И за какво? Заради някаква дреболия, която даже не заслужаваше да бъде спомената, но която, кой знае защо, те засягаше. Но ти приемаш нещата лично, защото мислиш, че всичко трябва да се върти около теб.
— Какво да правя, така съм устроена.
Мейвис поклати глава.
— И какво от това? Ти просто никога не си се опитвала да бъдеш друга. Предпочиташ да се извиняваш дори пред самата себе си за твоите злополучни връзки. Това нищо ли не ти подсказва, Фили? Не виждаш ли, че продължаваш да се държиш като упорито дете? Че никога няма да пораснеш? Не е ли крайно време да го направиш?
— Достатъчно. Изрази се съвсем ясно.
— Така ли? Но думите ми успяха ли да ти отворят очите? Ще измислиш твоите поредни извинения, ще ме наречеш глупачка и лъжкиня и ще продължиш да живееш безгрижно както досега, без да обръщаш внимание на ничие мнение освен на твоето собствено, както направи отново и сега.
— Не виждам как мога да си живея безгрижно, след като съм обречена да го правя тук… Мейвис, умолявам те! Ето, казах го. За това ли дойде? Да ме чуеш да те моля? Щастлива ли си сега? Моля те, не ме карай да се омъжа за човек, който ме презира.
Мейвис поклати отново глава.
— Виждаш ли каква егоцентричка си, Фили! Никога не би ти минало през ума, че може да съм дошла заради лорд Дънкан, нали? Аз обаче съм тук точно заради това — да сложа край на една трагедия, каквато би бил бракът с теб за когото и да било. Мълчанието ми е гарантирано, но не заради теб. Не бих ти помогнала даже да те видя да се давиш. Правя го заради Дънкан, тъй като нито един мъж не заслужава да бъде окован с теб до края на живота си. — Това бе последното, което имаше да каже младата жена. Тя заобиколи бившата си приятелка, като застана с гръб към нея, и се обърна към младия шотландец. — Лорд Дънкан, съжалявам, наистина много съжалявам, че не ви уверих в мълчанието си още снощи. Почти позволих на огорчението си от Офелия да накърни почтеността ми. Но знам, че това не е извинение.