— Не, не се тревожете — усмихна й се той. — Облекчението ми е толкова голямо, че не съм в състояние да изпитам нищо друго освен безкрайна благодарност.
Тя кимна, все още смутена, задето го бе оставила да страда дори само още един ден. След това се обърна към Сабрина, взе ръката й и я стисна.
— Благодаря ти, че ми напомни колко неегоистично и стоплящо сърцето е истинското приятелство. Отсега нататък с гордост бих те наричала моя приятелка, ако нямаш нищо против?
— Разбира се — отвърна младата жена. — Но говориш така, сякаш си тръгваш.
— Действително си тръгвам. Не мога да отлагам повече. Трябва да се прибера у дома. Предполагам, че баща ми вече е изготвил дълъг списък с наказания и съм си заслужила всяко едно от тях.
Офелия се измъкна незабелязано. Знаеше, че тях това не ги интересува. Знаеше също така, че не е в състояние да сдържа повече това, което чувстваше и бързаше да се усамоти, за да му даде воля. Изтича нагоре по стълбите, но когато зави по коридора на втория етаж, се сблъска в Рейфиъл Лок.
Той също се бе измъкнал незабелязано, малко преди нея самата, с намерението да я издебне насаме. Беше смаян от изречените от Мейвис Нюболт обвинения, все неща, за които не бе и предполагал, и смяташе, че Офелия не е достатъчно разкаяна за всичко, което бе направила.
Затова бе решил да й каже и своето мнение по този въпрос. Но не беше очаквал да види стичащите се по красивото й лице сълзи.
— За Бога, ама те са истински, нали? — възкликна той, като я отдалечи от себе си и докосна с пръст мократа й буза. — И реши да не ги споделяш с никого? Впечатлен съм.
— Остави… ме — промълви задавено тя.
Той обаче не го направи. Несръчно и смаян от собствения си импулс, я придърпа отново към гърдите си и й даде възможност да склони на рамото му. Беше ужасяващо да се превръща по собствена воля в кърпичка за нечии сълзи и в случая несъмнено щеше да съжалява за стореното.
Въздъхна, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Слабото тяло на Офелия трепнеше от напиращите емоции. Невероятно беше колко много сълзи се изляха на рамото му. Но той не си и помисли, че ледът в нея се е разтопил. И никога нямаше да си помисли подобно нещо. Семейство Лок никога не бе възпитавало глупаци.
ГЛАВА 51
Невил „се възстанови“ изумително бързо от своето неразположение, след като бе информиран за краткото посещение на Мейвис Нюболт. Дори слезе лично на първия етаж, за да съобщи официално, че двамата млади решили в крайна сметка да не се женят и анулирали годежа си, този път приятелски, тъй като решението било взаимно.
Разбира се, след съобщението почти изтика останалите гости от дома си. Направи го обаче дипломатично, криейки умело огромното си задоволство. До вечерта Съмърс Глейд най-сетне беше отново празен, както се и полагаше. Е, с изключение на един неканен гост, но все още не можеше да се отърве от него и нямаше да може, преди Дънкан да си бе намерил съпруга.
Сега въпросният гост седеше срещу маркиза на масата в трапезарията. Двамата пиеха аперитив, докато очакваха внука им да се присъедини към тях за вечеря. След като дилемата около евентуалния брак с дъщерята на семейство Рийд бе разрешена, временното примирие, сключено покрай общото им несъгласие с него, бе прекратено.
След радостта, поздравленията и благодарността, че Мейвис Нюболт все пак се бе оказала почтено момиче, Невил и Арчибалд се върнаха на изходна позиция — с други думи не бяха единодушни за това как щеше да се ожени Дънкан.
— Ще трябва да замине за Лондон — обяви маркизът, който не виждаше друго решение.
— Боже — изпъшка неговият сват, — чувал съм, че самият дявол обитавал вашия Лондон.
— Пълна глупост. Нашият Лондон не е по-различен от вашия Единбург, сигурен съм.
Арчи изпръхтя.
— Не може да си сигурен, когато никога не си бил там.
— А ти ходил ли си в Лондон? Кога е било това?
Шотландецът настръхна — бяха го сложили на мястото му.
— Не, аз не съм съгласен нито за тук, нито за там. Големият град, независимо коя е страната, не може да ни даде отговор на въпроса. Какво лошо има да се направи още едно подобно събиране тук, а?