— Нищо не мога да ви наредя, графе. Каквото и да си мислите, спрямо вас аз съм безсилен, защото сте един от много малкото ми истински съюзници. След четири години аз ще се нуждая от вас и вие от мен. Мога само да ви моля: ако успеете в своите търсения на момчето — а аз не се съмнявам, че отсега нататък ще го търсите още по-упорито — в името на всичко свято стойте настрани. Не рискувайте да привлечете вниманието към него, това ще го погуби. Когато му дойде времето, съдбата сама ще ви събере. А дотогава се задоволете с мисълта, че Ланс е щастлив. И… се гответе за война.
— Боя се, че ме надценявате — възрази Алекс. — Не съм нито владетел, нито генерал. От мен най-много да излезе добър полеви командир, а и това не е особено сигурно.
— Вие пък се подценявате, графе. Нима не сте пребродили цяла Селена на длъж и шир? Нима не познавате теранските и селенските морета като собствения си джоб? Нима нямате връзки във всяко пристанище и което е особено важно — във всяко пустинно племе от обратната страна на Селена? И накрая, нима нямате достъп до могъществото на търговската империя Де Феро?
— Какъв достъп? — въздъхна Алекс. — Империята е на Грималда. Честно казано, към нея трябваше да се обърнете. С нейното приказно богатство би ви била далеч по-полезна.
— Богатството е като слама — поклати глава Червената маска. — Първите вихри на войната ще го отвеят, първите пламъци ще го изпепелят. А има и още една причина да не се обърна към нея. Вярвате ли, че тя би изтърпяла четири години, без да прегърне внука си? Дори ако знае, че с това ще го обрече на смъртна заплаха?
Алекс не отговори.
— Няма, нали? — продължи Червената маска след кратко мълчание. — В това отношение жените са свирепи и непреклонни като самките на дългозъба. Затова се обърнах към вас и мисля, че всичко си казахме. Няма повече да ви отегчавам с моята словоохотливост. До нови срещи, графе. Желая ви всичко най-хубаво… и се гответе за най-лошото.
Той стана и леко се поклони. Разговорът беше приключил.
Няколко минути по-късно Алекс отново вървеше към хана. Имаше чувството, че е сънувал целия разговор. И както става със сънищата, онова, което му се струваше преди малко съвсем естествено, внезапно го порази.
За пръв път в живота си бе срещнал истински магьосник!
12
Бялата каляска
Елронд предусещал бедата и казал на Митрандир:
— И все пак предричам, че Единственият тепърва ще бъде открит, а тогава пак ще пламне война и с тази война ще дойде краят на днешната епоха. С нов мрак ще завърши тя, освен ако своенравната съдба ни прати незнайна помощ, ала дотам моят взор не достига.
— Много незнайни неща има по този свят — отвърнал Митрандир, — а помощта често идва от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънат.
Но вместо онова, което нашето въображение ни кара да предположим, и което ние безрезултатно се мъчим да открием, животът ни дава нещо, което едва ли можем да си въобразим.
Наближаваше краят на дежурството и от умора ратник Гозамбо бе изпаднал в състояние, подобно на транс. Вече не усещаше тялото си и всичко се размиваше пред очите му, освен далечната сигнална кула на отвъдния хребет на Тихо.
Тих шум откъм стълбището го накара да извърне глава с надеждата, че смяната е подранила. Но вместо монашеска качулка, от квадратния отвор на пода се подаде чорлава момчешка глава. За миг Гозамбо се изненада, после позна гостенина и с усмивка му махна с ръка.
— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.
— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди. Какво те води насам?
— Исках да ви питам за Черния път. Знам, в училище ни обяснявахте за него, но много неща не разбирам.
— Добре, момчето ми, питай — отвърна монахът и пак насочи поглед към западния хребет, защото дежурството не биваше да се прекъсва нито за минута.
— Ами… — Ланс се поколеба. — От известно време старият Хурго Злитопор ме учи на бой със секира. И той каза, че Черният път можел да ми помогне, ама още съм бил много малък за това.