Изпълнен със страхопочитание, монахът гледаше тази вълшебна материя, сътворена от негови събратя по вяра. Ръката му бавно се вдигна за кръстен знак и в паметта му прозвучаха стиховете от мистичната поема на свети Джон Оксенфордски:
— Бил ли си тук, свети човече? — прошепна той, сякаш блаженият мъдрец от древното минало можеше да го чуе. — Видял ли си с очите си тая прекрасна и страшна гледка, или Бог в безкрайното си милосърдие ти я е разкрил, за да я опишеш пред вярващите?
Погледът му слезе надолу по мачтата към гика, където надипленото платно бе обвито в брезентов калъф. Финеган разкопча ремъците, смъкна брезента и не се учуди, като видя отдолу същата сребърна паяжина. Но след като помисли малко, той поклати глава. Знаеше, че сам няма да се справи с основните платна. За тях би му трябвал поне още един човек. Засега просто нямаше друг избор, освен да се ограничи със стаксела и кливера. А и така би било по-предпазливо, поне на първо време, докато привикне с плаването по тайнственото небесно течение.
Един час по-късно след много усилия брат Финеган бе успял да вдигне и закрепи двете предни платна. Безплътният вятър веднага ги изду и понесе „Елпида“ напред по сияйния бледозелен канал през вселенската шир. Застанал на щурвала, монахът не откъсваше поглед от водата пред себе си. Доколкото можеше да прецени, Правият път бе широк около две морски мили. По ръбовете му сиянието избледняваше, отстъпвайки място на чернотата на космоса и Финеган за нищо на света не би искал да провери на практика какво би станало, ако шхуната излезе навън. Затова строго се придържаше към средата, грижливо коригираше всяко отклонение и с тревога се питаше какво ще стане, когато умората го надвие.
Поне едно е хубаво, каза си той с въздишка. Няма вълнение. Водата е гладка като огледало и само едва се полюшва.
Нямаше представа колко време е минало, но вкопчените в щурвала пръсти започваха да го болят, а погледът му да се премрежва и трябваше често да разтрива очи с юмрук. Навярно затова в първия момент си помисли, че му се привижда, когато каналът отпред се раздвои като буквата Y. Ала очите не го заблуждаваха — наистина наближаваше разклон на небесното течение и трябваше да реши кой път да избере. При това за броени минути, защото макар въздухът и водата да изглеждаха неподвижни, Финеган усещаше, че шхуната се движи с невъобразима бързина спрямо околното пространство. За последните два-три часа дискът на Тера бе нараснал видимо, а това означаваше, че „Елпида“ е преодоляла огромни разстояния.
Дясно на борд, реши Финеган с безумната храброст на човек, който няма какво да губи. Натам и вятърът беше по-благоприятен, и пътят към Тера изглеждаше по-прав. Разклонението шеметно летеше насреща, ето, вече беше съвсем наблизо, щурвалът послушно се завъртя под дланите му и шхуната с изящна лекота пое по новия курс.
В този момент се случи нещо загадъчно и тревожно.
Отпред, право по курса, се появи мъничко черно петънце. То бързо растеше и само след секунди Финеган успя да го различи ясно: дървесен дънер с почерняла от водата кора, попаднал тук незнайно кога и незнайно как. Ала не това бе най-изненадващото. Смайващата гледка бе друга — изправена в несигурно равновесие върху този импровизиран сал, някаква странна човекоподобна твар отчаяно размахваше ръце срещу идващия кораб и крещеше нещо, ала до слуха на Финеган не достигаше нито звук.
Всичко стана за броени секунди. Сетне дънерът стремително прелетя покрай левия борд, отмина и бързо изчезна в далечината зад кърмата. Монахът само успя смътно да зърне дребно мършаво тяло със стърчащи ребра, болнава сивкаво-зеленикава кожа, костеливи ръце и крака с ципести пръсти, и изпито лице с огромни кръгли очи, излъчващи мътна жълтеникава светлина като блясък на блатни огънчета.
Що за създание бе това? Откъде идваше, накъде отиваше и какво искаше от срещнатия в безкрая кораб? Напразни въпроси. Едва ли някога щеше да узнае отговора им.
Финеган отлепи ръка от щурвала, прекръсти се и продължи да управлява шхуната, която летеше все по-стремглаво по магическия канал през бездната.