Сребрист блясък далече наляво привлече вниманието му. Сред чернотата на безкрая висеше някаква лъскава метална грамада, отразяваща ярките лъчи на Слънцето и Дневната звезда. Тя нямаше ясно определени очертания, приличаше на хаотичен сбор от грамадни кубове, цилиндри и пръстени, съединени с метални греди и преходни тунели.
Колкото и да се тревожеше за курса, Финеган не устоя на парещото любопитство. Блокира щурвала, изтича долу в капитанската каюта и грабна далекогледа от стената над писалището, като хвърли мимоходом едно око на Нико. Младежът продължаваше да спи, но дишаше по-спокойно и лицето му бе поруменяло. Успокоен, монахът бързо се изкатери горе, провери щурвала и насочи далекогледа към загадъчния обект отляво.
Металните стени сякаш подскочиха насреща му. Сега ги виждаше съвсем отблизо и с тръпка на страхопочитание осъзна, че това е една от легендарните небесни крепости на Древните. Наистина всемогъщи създания са били, помисли си развълнувано той. Достигнали са мощта на Всевишния… и са платили скъпа цена за това.
Сякаш в отговор на тази мисъл в обектива на далекогледа се появи един от кръглите илюминатори на небесната крепост… и за част от секундата Финеган видя нещо, което щеше да го спохожда в кошмарни сънища до края на живота му.
Сред просторно помещение във вътрешността на крепостта висяха няколко човешки фигури, облечени в бели костюми с прозрачни шлемове на главите. Ала през шлемовете прозираха не лица, а озъбени черепи с черни дупки вместо очи. Мъртъвци, отдавна намерили своя вечен гроб тук, сред безкрая. Ново необяснимо прозрение прелетя през главата на брат Финеган и в него той осъзна, че тия люде са били тук в деня на Армагедон, а сетне са останали в небесната крепост да умират бавно, без възможност да се завърнат в човешкия свят.
Гърлото му се сви от състрадание, но нарастващата скорост на шхуната не му остави време за повече наблюдения. Той закачи далекогледа до безполезния извън Тера компас, обърна гръб на крепостта, превърната в гробница, и отново хвана щурвала. Ставаше все по-трудно да се придържа към средата на потока, корпусът сякаш подскачаше върху невидими вълни — все още леки, но постепенно нарастващи. И все пак го изпълваше крехка надежда — родният свят идваше все по-близо. Може би въпреки всичко щеше да успее да намери пътя към живите, топли морета.
И ненадейно пламъчето на надеждата трепна и изгасна, защото Финеган видя за какво се е опитвало да го предупреди онова окаяно създание.
Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд — не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.
И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.
— КОЙ СИ ТИ? — изрева ненадейно в главата му глас безмълвен, ала тъй страшен и мощен че разтърси самите му кости. Идваше от вътрешността на привидно пустия галеон. И ако един звук може да има цвят, този глас бе също тъй черен като зловещия кораб.
Монахът мълчеше.
Нечий взор плъзна по него — безплътен, ала отблъскващ до потрес като студено пипало на лигава твар от морските бездни. Финеган усети лъхащата от него враждебност към всичко живо, сетне взорът възприе привидната чернота на плаща и изведнъж нещо се промени. Враждебността на незнайното страховито чудовище от галеона изчезна и то прати към „Елпида“ своята благословия, ако изобщо можеше да се нарече така съзаклятническото пожелание за успех в някаква гнусна и немислима мисия.
Черният кораб прелетя край шхуната и Финеган вече отваряше уста за въздишка на облекчение, когато зад гърба му отекна рев. Яростен зверски рев на грозен хищник, осъзнал, че е изтървал плячката си. Но странно — яростта не бе насочена към него.
Финеган се озърна.
Нико се подаваше от трюма, все още стискайки златната чаша и рубинът върху нея хвърляше сред вселенския мрак победоносно огнено зарево.