Зад тях галеонът мълниеносно разпъна платна — тъй бързо, както никой простосмъртен екипаж не би могъл да го стори.
— Нико! — изкрещя отчаяно Финеган.
Нямаше време за размисли. Той закрепи щурвала, хвърли се към младежа и го разтръска за раменете.
— Нико! Чуй ме! Трябва да вдигнем всички платна. Побързай, ако ти е мил животът!
Двамата се втурнаха към скрипеца на гротмачтата и напрегнаха всяка капка енергия в измъчените си тела, за да го завъртят.
Изминаха още час или два, изпълнени с нечовешко напрежение, надежди и отчаяние. Надежди, защото лека като чайка, „Елпида“ успяваше да поддържа дистанцията от черния преследвач. Отчаяние — защото въпреки всичко галеонът не изоставаше… и защото — Финеган осъзна с ужас това — бяха попаднали в погрешното течение. То минаваше на хиляди километри от Тера. След като толкова часове родната планета бе нараствала, сега тя мина вляво от тях и отстъпи място на Селена, която на свой ред взе да расте право по курса.
Все по-близо и по-близо идваше нейният диск, постепенно изпълни целия небосвод отпред и разстоянието намаляваше стремглаво. Хиляди километри… стотици… десетки. Курсът леко се промени, плъзна почти успоредно на повърхността на планетата, но продължаваше неотклонно да слиза надолу. Летяха над Морето на спокойствието и за кратко в гърдите на Финеган отново се върна надеждата, че ще успеят да се спуснат върху морските вълни. Сетне отдолу се плъзнаха планински ридове, хълмове, дълбоки котловини и клисури, остри зъбери и сенчести долини с проблясващи в тях реки. Изгряващото слънце хвърляше бледи кървави отблясъци над този хаотичен пейзаж.
Бяха достигнали самата линия на залеза и навлизаха в нощта, когато Правият път свърши.
Широката водна ивица изчезна като отрязана с нож. Още миг или два шхуната продължи да се носи напред по инерция. После изгуби опора и полетя право надолу от четири километра височина.
— Господи, приеми душите ни! — прошепна брат Финеган и с едната ръка стисна безполезния щурвал, с другата здраво прегърна Нико през раменете.
Под тях една огромна пръстеновидна планина, едва огряна по върховете от първите лъчи на изгрева, бе зинала да ги погълне…