Коленете на Финеган се подкосиха. Все тъй без да отлепва длани от плота на писалището, той тежко се свлече на стола и в този момент с него се случи една удивителна промяна, която са отбелязвали през вековете мнозина люде, били те учени или неуки.
Такава е природата на странната човешка душа, че най-силно се бои от неизвестното. Казват, че страхът от страданието е по-лош от самото страдание. Стъпки пред прага, глух вик в нощта, тайнствено шумолене зад стените, звън на стомана или просто зловеща тишина — всичко това поражда у нас непреодолима, всеобхватна боязън, стигаща понякога до такъв пароксизъм, че сковава духа и тялото. Ала появи ли се реална заплаха — та била тя и смъртоносна — при повечето хора този ужас изчезва, оставяйки на свое място две чувства: нормален човешки страх и готовност за действие, надделяваща над страха.
Точно това се случи със самотния мъж на опустялата шхуна. Осъзнаването на невъобразимото положение, в което бе попаднал, всъщност го ободри и първата мисъл, която мина през главата му бе, че щом корабът някак е стигнал дотук, трябва да има и начин да се върне обратно към човешките брегове. Безбройните загадки около плаването на „Елпида“ и изчезването на нейния екипаж вече не толкова го тревожеха, колкото го изпълваха с парещо любопитство.
Той отново прелисти дневника няколко страници назад и зачете:
28 юни 1542 г.
До Яфа се добрахме с човек по-малко, но се наложи да сгъстим вахтите. От Нико няма кой знае каква полза, а Алексис и барба Яни вече мърморят. Реших да наема нов човек на мястото на Абдул, макар че в тукашното пристанище се е сбрала най-некадърната морска пасмина.
Докато разпитвах из кръчмите и по кея, ненадейно ме заговори монах на име Финеган. Каза, че разбира от корабоплаване и на драго сърце ще се присъедини към нас, ако му окажем услуга. Аз от своя страна веднага приех, след като разбрах, че става дума за богоугодно дело…
Мъглата на забравата изведнъж се открехна и Финеган зърна пред себе си Йоргос Василиадис. Среден на ръст, но широкоплещест, с мощни мускули по ръцете, яки мазолести длани и гърди като ковашки мех, капитанът гледаше леко недоверчиво и се вслушваше внимателно във всяка дума на събеседника. Беше гладко избръснат, ала огромните му черни мустаци — явно негова гордост — стърчаха предизвикателно настрани. Приликата с едрия усмихнат младеж, надничащ любопитно иззад рамото му, бе очебийна. Но докато капитанът излъчваше предпазливост и строга сдържаност, около младия му спътник витаеше онзи бодър, жизнерадостен ореол, който се среща само при децата и малцината щастливци, съумели да съхранят детското в себе си.
— Та, значи, казваш, че си монах — бавно повтори Василиадис. Думите се търкулваха от езика му като житни зърна в улея на мелница. — Тогава къде си усвоил моряшкия занаят?
— Странстващ монах — уточни Финеган. — Обикалям света да разнасям словото Божие и си изкарвам препитанието с труд какъвто намеря.
Капитанът трепна и недоверието в черните му очи поотслабна.
— Християнин?
— Да, слава на Бога — отвърна простичко Финеган.
Капитанът се прекръсти — не като католиците, а отдясно наляво, както е обичаят у православните. Младежът зад него примига и побърза да последва примера му, макар че едва ли беше наясно защо.
Но Василиадис все още оставаше предпазлив. Той измери с поглед монаха от глава до пети и попита:
— А каква плата ще искаш за труда си, човече Божи?
Финеган поклати глава.
— Никаква. Храна и покрив над главата — повече не ми е потребно. Ще ви помоля обаче за една услуга.
Василиадис присви очи и лекичко разтвори устни, сякаш се готвеше да възкликне: „Аха!“. За дългите си години плаване из Средиземно, Егейско, Адриатическо и Черно море бе срещал какви ли не мошеници и разговорите с тях твърде често тръгваха именно от молба за услуга.
Без да обръща внимание на съмнението в погледа му, монахът продължи невъзмутимо:
— От няколко месеца работя в лечебницата на тукашния приют за поклонници. Там се запознах с един ваш сънародник. Свят човек, казва се отец Амвросиас. Беше много болен, но по Божия милост напоследък започва да се съвзема. Вече е в състояние да пътува, макар че ако зависеше от мен бих му наложил поне още месец пълна почивка и силна храна. Помоли ме да му потърся кораб, с който да се прибере у дома. Затова съм тук, на пристанището.