Суеверен като всеки моряк, Василиадис пак се прекръсти и си помисли: „Това е пръст Божи“. А на глас изрече:
— Къде точно иска да се прибере?
— Той е игумен на манастир във вашата Света Гора — обясни Финеган. — Агион Орос, нали така я наричате?
— Градината на Богородица — промърмори капитан Василиадис и изведнъж се усмихна. — Е, за братя-християни винаги ще се намери място на борда.
Приютът за поклонници в покрайнините на Яфа се разполагаше в старо каменно здание — толкова старо, че едната му стена беше поне на хилядолетие и половина, тоест още от Древните времена, както би могъл да установи всеки добър познавач на историята. За разлика от останалите стени, изградени от споени с хоросан дялани камъни, тя бе плътна, унило сива, грапава и нащърбена на много места, където още личаха ръждиви следи от желязото, влагано някога по неизвестни причини и още по-неизвестен начин в старинните постройки.
Особена забележителност за любопитните поклонници представляваше външната й страна откъм задния двор, където добрите монаси полагаха (най-често безрезултатни) усилия да отглеждат зеленчуци в сухата и безплодна почва. Там част от стената беше гладка и лъскава като стъкло, сякаш разтопена от някаква невъобразима горещина. Местните легенди твърдяха, че това било дело на Божия гняв. Най-ревностните поклонници коленичеха пред това блестящо петно и дълго се молеха, преди да изминат пеш петдесетте километра до кратера Голгота.
По традиция се полагаше всеки поклонник по онзи свят и страшен път да носи дълга бяла роба с качулка, за която се говореше, че донякъде пазела от проклятието на Лобното място. Фанатиците обаче умишлено нарушаваха тази традиция. Обзети от греховна гордост, някои от тях тръгваха към последния етап от поклонението разголени и дори се търкаляха по земята, когато достигаха дъното на дълбокия фуниевиден кратер, където някога бе ударила Божията десница.
Прискърбните резултати не закъсняваха. Мнозина от горделивците ставаха жертви на проклятието още по обратния път към Яфа. Случваше се да рухнат преди да са извървели и десет километра, разтърсвани от треска, жестоки стомашни колики, вътрешни кръвоизливи и непоносимо главоболие. Стотици крайпътни кръстове бележеха местата, където бяха издъхнали тия самоуверени люде. Други със сетни сили се добираха до града и оставаха да лежат в лечебницата, където благочестивите монаси се опитваха да им помогнат, ала не можеха да сторят нищо повече от това да им дават целебни отвари и да мажат с облекчаващи мехлеми дълбоките язви, които се отваряха по телата им.
Впрочем в интерес на истината би трябвало да се каже, че твърде често тия страдания засягаха и най-смирените сред поклонниците. Болногледачите се утешаваха с мисълта, че от техните старания зависи съвсем малко — останалото е дело на Всевишния и оцеляват единствено праведните.
Ортодоксалните привърженици на Белия път осъждаха поклонението като заблуда на християнската църква. Не е логично, изтъкваха те, мястото, където е загинал един от пророците на общочовешката вяра, да се тачи повече от други подобни места. Това е нелепо суеверие, което би могло да се приеме със снизхождение, ако не водеше до толкова пагубни резултати. Християните възразяваха, че става дума за място изключително и велико, където чрез гибелта си Божият син е изкупил греховете човешки, и където Всевишният е стоварил цялата сила на своя гняв заради стореното там злодеяние. И като доказателство сочеха самите страдания на поклонниците, причинявани несъмнено от сила, надхвърляща всичко познато на този свят.
Имаше и еретични твърдения — например че оцеляват не най-праведните, а най-младите и силните. Практиката сякаш донякъде потвърждаваше това, ала както можеше да свидетелства брат Финеган, нерядко силата на духа успяваше да възтържествува над телесната немощ и постепенно да върне към живота страдалци, стигнали до самия праг на смъртта.
Така бе станало с отец Амвросиас.
Финеган си го спомняше: дребен, с почти безплътно тяло под избелялото расо, с оредяла от болестта коса и брада, ала крепък по дух. Той така и не прие да го придържат — камо ли да го носят — докато бавно куцукаше по калдъръмените улички към пристанището, подпирайки се на стара, излъскана от употреба тояга. Моряците от „Елпида“ го приеха с благоговейна почит, Алексис и барба Яни се втурнаха да му целунат ръка, а капитан Василиадис настани светия човек в собствената си каюта.