Странно, още щом стъпи на шхуната сред сънародници, старият игумен изведнъж се изпълни с живот и лицето му грейна. Макар че му предложиха да си полегне, той остана горе — бъбреше с моряците за разни дреболии, обикаляше тясната палуба, оглеждаше любопитно мачтите и такелажа, и вдишваше с наслада свежия морски въздух.
Същия ден отплаваха от Яфа.
1 юли 1542 г. на Петата епоха
Един ден по-късно плаваха източно от Кипър с лек попътен вятър. Свечеряваше се, в бледомастиленото небе изгряваха едри южни звезди, а в далечината отляво блестяха двата фара на Фамагуста. Ято делфини се носеше стремглаво пред носа на шхуната, Нико им подвикваше от време на време, а те му отговаряха със своето странно цвърчене, напомнящо човешки смях.
Пускайки облачета дим от лулата си, капитан Василиадис стоеше на руля; останалите бяха насядали около почетния пасажер с калаени канчета в ръце и отпиваха бавни глътки гъсто червено вино от Родос. Беше една от ония вълшебни вечери, когато залезът събира цялата прастара магия на средиземноморския свят. Не говореха много и все пак имаха чувството, че водят дълбока и мъдра беседа, изразявана с погледи, помръдване на рамене и тихи въздишки.
— Ето братя мои — изрече по някое време отец Амвросиас с тих, мечтателен глас. — Такъв свят е сътворил Всевишния за наше обиталище. И такъв би бил целият, ако човешкият род не се бе поддал на безумието да прекроява всичко по своя мярка.
Барба Яни изсумтя одобрително, а Финеган прошепна стихове на някакъв древен, отдавна забравен поет:
Незнайно защо, стиховете раздразниха игумена — може би защото към края Финеган бе повишил глас, за да надвика шума, който вдигаше Нико.
— Вие, англиканците, сте станали досущ като юдеите — рязко каза отец Амвросиас. — Те до ден-днешен наричат своя родина ония опустошени земи между Яфа и Мъртво море, а вие вече петнайсет века оплаквате изчезналата си Англия и вярвате в съществуването на Правия път, който може да ви отведе отново до нея отвъд пределите на света.
Магията на вечерта сякаш се изпари. Финеган усети как в гърдите му се надига горчилката на ответно раздразнение.
— Вярвам в Правия път, отче — отвърна той малко по-остро, отколкото му се искаше. — Още преди хиляда и осемстотин години го е предрекъл самият Джон Оксенфордски, един от най-тачените светци на нашата вяра.
За негова изненада старият игумен се засмя.
— Та кой отрича това, чадо мое? Да, Правият път съществува и истинни са словата на Агиос Йоаннис — Свети Джон, по вашему. — Той се позамисли и продължи с малко по-различен тон, сякаш четеше от книга: — Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, за да стигне чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. Ала мъдрост е нужна, за да разберем тия слова, заобиколно говорят те, досущ като откровението на неговия съименник Йоан Евангелиста. Не за изгубената ви Англия става дума — там е вашата велика заблуда — а за късче от рая, що Всевишният е оставил извън света, и все пак достъпно за силните духом, а с каква цел го е сторил, туй едва ли ще узнаем някога.
— Не давайте ухо на нелепи измислици, свети отче — подхвърли Василадис откъм руля с малко неясен глас, защото продължаваше да стиска лулата със зъби. — Всичко това са само моряшки легенди и нищо повече.
— Не е вярно! — разпалено възрази Финеган.
— Не е вярно — изрече едновременно с него игуменът и благият му глас прозвуча много по-убедително от страстта на монаха.
Двамата се спогледаха изненадано и в този момент получиха подкрепа оттам, откъдето най-малко я очакваха. Сред тишината на вечерното море от носа долетя оглушителният рев на Нико:
— Има го! Има го! Те ми казаха!
— Какво има и кой ти го е казал? — навъси се капитанът.
— Път над морето! — продължаваше да се дере все тъй гръмогласно брат му. — Делфините ми го казаха, те всичко знаят. Плували са по него!