— Я млъквай, да не ти тегля един по врата! — закани се Василиадис по-скоро по навик, отколкото с действително намерение да приведе в действие възпитателната мярка. — Какво си ревнал като разгонено магаре? Имай малко уважение към Божиите служители. Само делфините са ти в устата, а като стане дума за работа…
— Не си прав, братко Йоргос — упрекна го меко отец Амвросиас. — Сам Господ наш Исус Христос е повелил: „Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте, защото Божието царство принадлежи на такива като тях. Истина ви казвам: който не приеме Божието царство така, както го приема едно дете, никога няма да влезе в него.“ Тъкмо от тия люде е твоят брат и Бог е в душата му, ако и момъкът да не го осъзнава.
Василиадис мълчеше, но от самото му мълчание лъхаше непобедим скептицизъм. Накрая той тръсна глава и решително заяви:
— Прощавайте, отче, но вече над трийсет години плавам по морето и ще ви кажа едно: на тоя ваш прав Път няма да повярвам, додето не го видя с очите си.
— Не си единственият — усмихна се игуменът, после изведнъж стана сериозен. — Нима мога да те упрекна, след като сам Спасителят е проявил снизхождение към неверието на своя апостол Тома? Е, добре, капитане, знай, че Правият път съществува наистина и преди сто и трийсет години неколцина храбри монаси са отплавали по него и са се върнали. Пристигнем ли в Света гора, ще видиш и доказателство. Ала спомни си словата на Исуса: „Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“. — Той посочи към Нико. — Блажен е сред нас единствено този момък, понеже няма и капка недоверие в душата му, та вярва на тварите Божии, ако и да не е видял каквото те му разказват.
Сетне отец Амвросиас смени темата и така и не успяха да го накарат да заговори отново за Правия път. Той умееше да бъде колкото благ, толкова и упорит.
7 юли 1542 г. на Петата епоха
Лъчите на безоблачно лятно утро хвърляха злато по трептящите води на Светогорския залив. Извисен като могъща крепост на триста и трийсет метра над морето, манастирът Симонопетра разкриваше изумителна гледка към шеметната бездна отдолу, към спокойните води на залива и обгърнатите в мараня очертания на полуостров Сидония отсреща.
От низините по скалистия бряг на югоизток глухо долитаха бавни и тържествени удари на камбани — манастирът „Свети Дионисий“ днес честваше своя престолен празник, рождеството на Свети Йоан Предтеча. Самият манастир не се виждаше, укрит зад отвесните канари, но натам прииждаха празнично украсени лодки и корабчета.
Изпълнен с благоговение и странен душевен подем, Финеган бавно се прекръсти и от устните му сякаш сами се отрониха словата на древна поема:
Гласът му заглъхна и отново настана тишина. Насядали на меки възглавнички по дъсчения под на широкия чердак, моряците от „Елпида“ се взираха в морската шир — тъй позната за тях и същевременно тъй непривична от такава височина. Едва след минута-две капитан Василиадис дълбоко въздъхна и изрече с трептящ от вълнение глас.
— Райско кътче, отче Амвросиас. Нямам други думи. Райско кътче…
— Да — кимна старият игумен. — Райско кътче, така го наричат всички. Преданията разказват, че някога Света Богородица и Свети Йоан плавали към Кипър, за да посетят Свети Лазар — същият, когото Спасителят възкресил, и който по онова време вече бил епископ на християните в Китион. Ала мощна буря ги отклонила от курса и лодката им се разбила недалече оттук — на източния бряг, където днес е Ивиронският манастир. Тъй дивна била прелестта на планината, че Божията майка я благословила и замолила сина си да превърне това място в нейна градина. Изведнъж зачула глас: „Нека това място да бъде твое наследство и твоя градина, рай и небе и спасение за онези, които търсят спасение“. От тогава планината е посветена на Света Богородица като нейна градина, в която не се позволява присъствието на други жени освен Божията майка. И ми се иска да вярвам, братко Йоргос, че насам я е довел някой суров и немногословен капитан като теб.