Все още слаб подир тежкото заболяване, отец Амвросиас помълча, за да си поеме дъх. Сетне продължи:
— Чуйте ме, братя во Христе. Не случайно е събрал Бог всички нас — мен, грешния и немощния телом, теб, братко Йоргос, това невинно момче с детска душа, този англикански монах, бленуващ за изгубената си Англия, и тези твои моряци със загрубели ръце но с честни и храбри сърца. Ще ви разкрия една велика тайна, която вярвам, че Провидението е пазило тъкмо за вас. Знайте, че преди век и половина далече на север от тук, из Рилската планина вилнеели свирепи и многобройни банди разбойници. Когато злодеите опустошили един голям тамошен манастир, оцелелите православни братя се спасили с бягство, отнасяйки част от съкровищата на манастира — мощи на светци и редки апокрифни книги, сред които имало неизвестен дотогава сборник с преписи от съчиненията на Свети Джон Оксенфордски.
При тези думи Финеган трепна като ужилен от скорпион. Цялото му тяло се напрегна, той отвори уста, но с усилие на волята се застави да замълчи.
— Цели две десетилетия никой не разгърнал страниците на онази премъдра книга — продължаваше бавно отец Амвросиас. — Но се намерили най-сетне ученолюбиви монаси да я прочетат и да открият в нея тайната на Правия път. Тогава ги осенила велика и дръзка идея — да стигнат до онова късче от рая, що Свети Джон нарича Валинор, и да измолят помощ от небесното воинство. Вярата ги окрилила, те намерили кораб и предприели дръзкото пътешествие.
Старият игумен пак замълча, после погледна втренчено капитан Василиадис.
— Знам, че не ще повярваш, додето не видиш, братко Йоргос. Е, добре, нека бъде по твоему.
Той измъкна от гънките на расото си малко сребърно звънче, разклати го и веднага от манастирската килия зад тях долетяха тежки стъпки. Двама млади, едри монаси излязоха на чердака, носейки голям обкован сандък. Без да кажат нито дума, те оставиха товара си пред игумена, поклониха се и отстъпиха заднешком през вратата.
Когато монасите изчезнаха, отец Амвросиас с известно усилие повдигна капака на сандъка и всички ахнаха, виждайки, че го изпълва някаква странна, ефирна тъкан, прозирна като паяжина и блестяща като сребро. Старецът се усмихна на тяхното смайване и лекичко докосна с длан загадъчната материя.
— Ето, братя мои, туй е доказателството: сребърни платна, сътворени от онези монаси според указанията на светеца от Оксенфорд. Пожелаете ли, тези платна ще бъдат ваше наследство, за да отплавате към Отвъдния бряг. Достигнете ли го, ще можете да имате колкото си искате злато и скъпоценности. Ала там чака далеч по-велико богатство. Не Валари, както ги нарича Свети Джон, живеят там, а ангели и архангели. Трябва само благочестиви люде с доблестни сърца да стигнат до тях, за да измолят смирено помощ за бедите на нашия свят. И архангелите ще тръгнат на рат, както са правили и преди — туй също е описал светецът от Оксенфорд — срещу черния пратеник на Нечестивия.
Дългото потресено мълчание продължи сякаш цяла вечност, нарушавано само от далечния звън на празничните камбани. Хората имаха чувството, че вече летят в небесата, понесени от вълшебни сребърни платна.
Накрая капитан Василиадис се изкашля с усилие и дрезгаво проговори:
— Прости ми, свети отче, но си избрал погрешно… освен може би брат Финеган. Грешни, прости и неуки моряци сме ние — нам ли се пада подобна велика чест? А дори и да ни се полага, имаме ли вярата и мъдростта да преуспеем в святото начинание?
Благата усмивка на отец Амвросиас мигом изчезна.
— Не изпадай в богохулен грях, моряче! — строго отвърна той. — Ни едно Божие творение не е по-незначително от което и да било друго, и най-вече това се отнася до людете. Велик е човек не с богатство, сан или слава, а единствено с вярата и делата си. Та нима Симон-Петър не е бил неук и беден рибар, нима самият Спасител не е бил прост дърводелец? Затуй ще ти разкажа сега една приказка, а ти слушай и вразумявай, понеже не за деца са създадени приказките, а за да се съхрани в тях мъдростта на народите.