Когато двамата гвардейци с чуковете изчезнаха надолу по стъпалата, канцлерът пак размаха фенера пред квадратния отвор, но отвъдният мрак си оставаше все тъй непроницаем.
Берилиус облиза устни и подвикна с леко изтънял глас:
— Хей…
Искаше да изрече „Хей, Неживи“, но обръщението му се стори някак тромаво и нелюбезно. Тогава си спомни названието от пожълтелия рапорт в секретния шкаф.
— Хей, Авитус…
Отвърна му само тежката, хилядолетна тишина на скалните недра. Той отвори уста да добави още нещо, но внезапно през отвора долетя тих, мелодичен баритон с малко странен и архаичен терански акцент.
— Кой си ти и какво искаш?
Сърцето на Берилиус трепна, сякаш пронизано от невидима игла. Той дълбоко пое дъх, задържа го докато се успокои и едва тогава отговори:
— Барон Уголон Берилиус, канцлер и регент на негово кралско величество Ламборгин Фра Мауро.
— Охо! — Краткото възклицание бе превъзходна сплав от насмешка и изненада, и канцлерът усети как го обзема неволно възхищение. Зад каменната преграда се криеше далеч по-голям майстор на театъра от него. — Значи Фра Мауро все още са на власт? Не го очаквах, наистина не го очаквах. — Невидимият събеседник помълча. — Е, барон Берилиус, канцлер, регент и прочие… за какво идваш при мен, след като ме държахте в забрава почти пет века?
Берилиус дълго бе обмислял как да подхване разговора, но знаеше, че с Неживия може да му помогне — ако изобщо помогне — единствено пълната откровеност.
— Да те освободя — лаконично отвърна той.
Ново, този път съвсем кратко мълчание.
— Срещу услуга, разбира се — констатира затворникът. — И каква е тя?
От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:
— Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. — Той помълча и добави: — Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.
— Все едно — отвърна безразлично Неживия. — Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.
— Файтроб… — повтори Берилиус с леко недоумение. — Това династия ли е?
Тихичкият смях отсреща бе зареден с прецизно подбрана смес от насмешка и печална снизходителност.
— Излишно е да ти обяснявам, бароне. А и едва ли държиш толкова на любезността. Да говорим по същество. Освобождаването ми е твърдото и неотменимо условие за каквито и да било преговори. Същността на услугата ще уточним след това.
— А какво ми гарантира, че няма да ме унищожиш веднага, щом се озовеш на свобода? — бързо парира Берилиус.
— Казано на разбираем за теб език: интересът — отговори също тъй бързо Неживия. — Да речем, че не съм особено отмъстителен. Въпросът е какво мога да получа от теб освен свободата си. Нека бъдем наясно, бароне: аз не ти вярвам и ти не ми вярваш. Искам да чуя предложението.
Берилиус мислено се поздрави за решението да избере откровеността. Всяка друга тактика с подобен събеседник би била губеща.
— Предложението е същото, каквото ти е направил някога Барлемин Фра Мауро — каза той. — Достъп до Гробницата на Неживите.
— Вечен и неограничен — рязко уточни гласът иззад скалата. — Да напомням ли, че Барлемин ме измами?
— Излишно е — призна канцлерът и с изненада установи, че Неживия майсторски го е изместил в позиция на отбрана. — То се вижда по самата обстановка, в която разговаряме. Но няма смисъл да обсъждаме старото — било каквото било. Предполагам, че мога да гарантирам с живота си.
Гласът на Неживия поомекна, макар това явно да бе манипулация.
— Приемам. От моя страна пък гаранцията е копнежът за достъп до Гробницата. — Той се изкиска. — Имаш честната дума на последния канибал… Е, бароне, казахме си каквото трябваше. Сега поеми риска, или си върви. Нямаш представа доколко ми е безразлично кое ще избереш.
Берилиус отвори уста и откри, че само за миг гърлото му е пресъхнало. Изкашля се, преглътна с усилие и подвикна пискливо:
— Едвар, Сурт! Действайте!
Под нозете му прокънтяха тежките удари на чукове, после отекна каменен пукот. Грамадният базалтов блок трепна, но остана на място, задържан от някакви невидими грапавини на стените. Сетне стремително рухна надолу. Раздаде се грохот, подът потрепери, откъм стръмното стълбище бликна облак прах, придружен от кашлицата на двамата войници. Сега върхът на каменната грамада се бе превърнал в гладък под на коридора, а отгоре зееше правоъгълното гнездо, което някога бе приютявало тази канара, преди да се захлопне капанът на крал Барлемин.