Виковете на Пипа бяха заглъхнали. Не се чуваше вече и дрезгавият бебешки плач. Велд и неговият тъст, старият Зарк Цепибор, бяха посрещнали плача с облекчение, но от тогава мина почти цял час, а акушерката все не излизаше и не излизаше. Двамата седяха, впили очи в затворената врата, без да смеят да се погледнат един друг. Велд конвулсивно стискаше сплетените си пръсти и отправяше несвързани страстни молитви ту към черните хегемони, ту към белите светци, макар да знаеше, че е грях. Но кой ти мисли за грехове — неандите гледаха през пръсти на тия неща — когато можеше да загуби детето… и още по-страшно, да остане без Пипа. Милата, кротката, добродушна и работлива Пипа, душата на хана. Поне такава я виждаше в този миг, макар че ребрата и коравата му глава носеха не един спомен от сблъсъци с тежката й точилка.
— Стига си пухтял! — скастри го свадливо Зарк, и в този момент вратата скръцна.
Двамата скочиха от местата си едновременно, но Авира ги спря с рязък жест. Изглеждаше още по-мършава и прегърбена от обичайното.
— Накъде сте хукнали, непрокопсаници? — сопна се тя. — Мъжка ви работа, все бързате нанякъде, все гледате да се врете в краката на добрите хора. Я ми полейте да се измия!
Докато загребваше с черпака топла вода от казана, Велд едва събра куража да смотолеви:
— Детето…?
Старицата старателно изплакна ръце над кофата, избърса ги с подадената от Зарк кърпа и чак тогава отговори троснато:
— Нищо му няма на детето. Момченце е, здраво като камък. Ама чини ми се, че самичък ще си го гледаш.
— К-к-как така? — заекна Велд и се отпусна тежко на стола, защото краката не го държаха.
— Ами така! — мрачно промърмори Авира. — Няма да я бъде твоята булка, изтървахме я. Родилна треска. Я изкара две тери, я не.
— Чакай малко! — намеси се старият Зарк, потропвайки нервно с бастуна си. — Няма ли някакви там хапове, отвари, билки за тая болест?
— Има, как да няма. Дето се казва, за всяка болка си има и билка. Тутакси щях да я вдигна на крак с отвара от билката птичи пух, викат й още тетра, церитреска и ангелска косица — пу-пу, да не ме чуе Черния. Ама снощи дойде да ми се моли доктор Ха. Имал болник с подлютена рана. И аз, дъртата глупачка, му дадох последното си пакетче листа от церитреска. Де да знам, че така ще стане…
— Добре де — прекъсна я Велд. — Няма ли откъде да се намери малко? Ако изтичам до човешкото село…
— Хе! — презрително махна с ръка Авира. — Чакай ти добро от човеците! Слушай, момко, знам къде има от тая билка колкото щеш. Ама е далече — в боровата гора по отвъдния склон.
— По отвъдния склон… — повтори Велд, готов да се разплаче.
Тук вече Зарк не издържа.
— Я стига си хленчил! — изрева той тъй гръмогласно, че стъклата на стария бюфет звъннаха. — О, велики хегемони, кому дадох дъщеря си! Кого приютих като змия в пазвата си! Слушай, твар некадърна, да не бях зле с ногата, щях завчас да изтърча до оная гора. Ала понеже не мога, ти ще го сториш и то незабавно. Инак няма и една тера повече да те търпя под покрива си, тъй да знаеш.
— Ама чакай… — замънка Велд. — Това е чак на другия склон. Знаеш ли колко път е дотам през билото?
Зарк подскочи от възмущение, приземи се на болния крак и това още повече го ядоса.
— Че кой те кара да се катериш през билото, малоумнико? Слизаш бързичко по пътеката до долното плато, после хващаш през отводнителния тунел и за час, най-много два си оттатък. — Забелязвайки, че Велд отваря уста за възражение, той заплашително размаха бастуна. — И не ми се офлянквай, че като те запердаша, само на зетьове ще ми станеш! Марш и да не си се върнал без билката!
Така младият неанд Велд Дългопладне, кротка душа и заврян зет в хана „При Железния крал“, потегли на най-храброто пътешествие в живота си. Не можеше и да подозира, че с това свое не твърде охотно решение ще промени съдбините на Тера, Селена и целия човешки род.
Канцлерът Берилиус стоеше в коридора пред затворената врата и потръпваше — не толкова от студ или от страх, колкото от преживяното напрежение. Вече почти не се съмняваше, че сделката с Неживия ще приключи успешно. И защо не, хегемоните да го вземат? И двамата бяха наясно с условията; и двамата искаха нещо, което само другият можеше да даде. Нямаше причини да опитват да се излъжат… освен може би порочната същност на самата човешка природа, за която Берилиус подозираше, че навярно е присъща и на Неживите.